Анри Барбюс - Огънят

— А това?

Нещо зловещо — съвършено бял череп, а на два метра от черепа — чифт ботуши и между тях — купчинка разпокъсана кожа и парцали като циментирани с кафява кал.

— Ела. Мъглата се разсейва. Да побързаме.

На сто метра пред нас, сред по-прозрачните вълни мъгла, които се движат заедно с нас и вече едва ни прикриват, изсвирва и избухва снаряд… Пада на мястото, където ще минем.

Слизаме, стръмнината намалява.

Вървим един до друг. Другарят ми не казва нищо, гледа надясно, наляво.

После пак спира, както горе на пътя. Чувам го, като шепне:

— Е, какво, стигнахме!… Тук е…

И наистина ние не сме излезли от равнината, широка, опустошена, обгорена равнина, и все пак сме в Суше!

Селото е изчезнало. Никога не съм виждал изчезнало село. Албен-Сен-Назер и Каранси все пак приличаха на селища с изтърбушените си прерязани къщи, с дворовете си, пълни с хоросан и керемиди. Тук, в очертанията на повалените дървета, които ни заобикалят сред мъглата като призрачен декор, не е останало нищо: няма дори част от стена, от ограда, която да стърчи, и ние с изненада установяваме, че през преплетените греди, камъни и железа се мярка паваж — тук е било улица.

Същинско мръсно пустеещо блатисто място край град, където жителите му са изхвърляли години наред, без да остане празно кътче, отпадъци, материали от стари строежи, непотребни съдове: еднообразен слой смет и отломки, сред които затъваме и едва вървим. Бомбардировките до такава степен са променили всичко, че са отклонили дори течението на потока на воденицата и той сега тече без посока и образува блато върху останките на малкия площад, където е бил кръстът.

Ями от снаряди, в които гният издути до пръсване коне, други, в които са разхвърляни останки от човешки същества, обезформени от чудовищни рани.

Напреко на пътеката, по която вървим и се изкачваме — пълен разгром, нещо като наводнение от останки под наситеното с печал небе; ето един мъж проснат, сякаш е заспал, но той е плътно прилепен до земята, по което се отличава заспалият от мъртвеца. Това е войник, който е бил бакар, носел е броеница хлябове, нанизани на ремък, носел е връзка манерки на другарите, закрепени на рамото му за кожените дръжки. Сигурно тази нощ снаряд го е блъснал в гърба и го е повалил. Вероятно ние първи го откриваме. Обикновен войник, загинал от обикновена смърт. Може би останките му ще бъдат пръснати, преди други да го открият. Търсим личния му знак — облепен е в съсирена кръв, в която е потопена дясната ръка. Преписвам името, начертано с кървави букви.

Потерло ме оставя сам да върша тази работа. Той е като сомнамбул. Гледа, гледа с безумни очи навсякъде; търси до изнемога нещо сред тези изтърбушени, пръснати неща, сред цялата тази пустота, търси до обвития в мъгли хоризонт.

После ритва изкорубена тенджера от една греда, просната напреко, и сяда върху гредата. Сядам до него. Едва-едва ръми. Влажната мъгла се превръща в капчици и сякаш покрива предметите с лак. Той шепне:

— Ей да му се не знае!… Да му се не знае макар!…

Изтрива челото си, вдига към мене умолителен поглед.

Мъчи се да разбере, да обхване разрухата на цялото това кътче на света, да възприеме тази мъка. Мърмори несвързани думи, възклицания. Сваля голямата си каска и открива главата си, от която се вдига пара. После с болка казва:

— Братче, не можеш да си представиш, не можеш, не можеш…

Шепне:

— „Червената кръчма“, дето е тая швабска глава и всичко наоколо, купища боклуци…, тая гадост, това беше… край пътя една тухлена къща и до нея две пристройки… Колко пъти, братче, на това място, дето спряхме, колко пъти съм се сбогувал там с жената, която се смееше на прага, а аз бършех устата си и гледах към Суше, дето се прибирах. И след няколко крачки се обръщах да й подвикна нещо на шега! Ех, не можеш да си представиш… Ами това! Това! Ех!…

И той сочи с ръка наоколо, за да ми покаже опустошението, което го заобикаля…

— Не бива да стоим по-дълго тук, братче. Знаеш, мъглата се вдига.

Той става с усилие.

— Хайде…

Остава ни най-тежкото. Неговата къща.

Той се колебае, мъчи се да се ориентира, тръгва…

— Там е… Не, подминах. Не е там. Не знам къде е. Къде ли е… Мъка, мъка!

Кърши ръце, обзет от отчаяние, едва се държи на краката си сред купчината хоросан и греди. Търси отломките от своя дом: задушевността на стаите, приятния полумрак. Всичко това е разпръснато, отнесено от вятъра. За миг, загубен в тази затрупана равнина, без опорна точка, той стой и гледа, гледа и търси.