Анри Барбюс - Огънят

— Опасна работа!

— То се знае, опасна. Изведнъж реших, без да му мисля, не исках много-много да дълбая, защото откачих само като си представих, че ще видя моите хора, пък после, ако ще и да ме разстрелят, толкова по-зле, нищо не идва даром. Това си е законът за търсенето и предлагането, както някои викат, нали?

Та, казвам ти, братче, всичко мина като по масло. Единствената мъчнотия беше, докато ми намерят достатъчно широка шапка, понеже, нали знаеш, главата ми е големичка. Но и това се уреди накрая, измъкнаха една тенджера като за мене. А обувките ми и без това си бяха немски, дето Карон ми ги остави. И ей ти тръгнахме из немските окопи (те страшно приличат на нашите) с тези, тъй да кажа, швабски другари, които ме съветваха на чист френски също като тоя, на който ти говоря, да не се вълнувам.

Нищо не се случи — нито тревога, нито нищо. На отиване лесно мина. Всичко стана тихомълком, просто взех да се чувствувам почти шваба. Пристигнахме в Лан надвечер. Помня, че минах пред „Перш“ и поех по улица Четиринадесети юли. Срещах разни хора от града, носят се по улиците като в нашите села. Не можех да ги позная, защото беше тъмно, нито пък те, ама и защото цялата история беше истинска лудория… Толкова беше тъмно, че да ти бръкнат с пръст в окото, не можеш да видиш нищо. Стигам градината на моите старци. Сърцето ми тупти, цял треперя от главата до петите, сякаш цялото ми тяло е станало сърце. И се сдържам да не се смея на глас и на френски отгоре на всичко, толкова бях щастлив, развълнуван. Другарят шваба вика: „Ще минеш веднъж, после още веднъж и все ще гледаш към вратата и прозореца. Ще поглеждаш, като че нищо няма… Внимавай…“ Тогава аз се съвземам, преглъщам си вълнението така, изведнъж. Добър момък беше тоя дявол, защото, ако ме хванеха, знаеш какво го чакаше, нали?

У нас, знаеш, както навсякъде към Па дьо Кале, входната врата на къщите е разделена на две: долу има нещо като малка вратичка, дето ти стига до кръста, горе нещо като капак. Ако затвориш само долната част, половината си си у дома.

Капакът беше отворен, стаята, тя е и трапезария, и кухня, разбира се, беше осветена, чуваха се гласове.

Минавам и извивам врат. Около кръглата маса с лампата се виждаха осветени розови лица на мъже и жени. Очите ми все нея гледат — Клотилд. Добре я видях. Беше седнала между двама мъже, подофицери май бяха, говореха й. А какво правеше тя? Нищо. Усмихваше се и миличко навеждаше глава с пухкавите си руси коси, позлатени от лампата.

Усмихваше се. Беше доволна. Изглежда й беше добре до тези шваби с нашивки и до огъня, от който лъхаше топлина, дето тъй добре я познавам. Минах, после се обърнах и пак минах. Пак я видях, все така се усмихваше. Не с пресилена усмивка, не с лъжлива усмивка, не, а истинска усмивка, дето отвътре иде, подаряваше им я. За миг, докато да мина нагоре-надолу, успях да видя и детето, протягаше ръце към един дебелак с галони и се опитваше да му се качи на коленете. И кого още видях? Мадлен Вандаерт, жената на Вандаерт, моя другар от деветнадесета, дето го убиха на Марна, в Монтион.

Тя знаеше, че е убит, защото беше в траур. Пък се смееше, направо се смееше, ти казвам… И поглеждаше единия, после другия, сякаш казваше: „Колко ми е добре тук!“

Ех, братче, измъкнах се оттам и се сблъсках с другарите шваби, дето ме чакаха да ме върнат. Как съм си отишъл, не мога да ти кажа. Бях като ударен по главата. Като вървях, се препъвах, сякаш бях прокълнат. Тогава само да не ми се изпречеше някой пред очите! Щях да се разкрещя високо. Готов бях да направя нещо, та да ме убият, да свърши тоя мръсен живот!

Нали разбираш? Смееше се, моята жена, моята Клотилд се смееше в този ден на война? И какво? Значи, достатъчно е да те няма за малко, за да не те броят вече за нищо, така ли? Разкарваш се от къщи, за да отидеш на война, и като че всичко се е счупило; и докато ти им вярваш, те свикват с отсъствието ти и малко по малко става така, сякаш изобщо те е нямало, карат си и без тебе, щастливи са си както по-рано и се усмихват. Ей, дявол да го вземе! Не говоря за онази, другата курва, която се смееше, ами за моята Клотилд, моята, дето в този миг, когато случайно я видях, в самия този миг, каквото щеш разправяй, пет пари не даваше за мене!

И да беше с приятели, с роднини, как да е, а то с швабски подофицери. Кажи, не си ли струваше да взема да скоча в стаята, па да й зашлевя два шамара и да извия врата на оная курва в траур, а?

Да, да, такова нещо ми мина през ум. Знам, че далеч отивах… Ама бях побеснял.