Анри Барбюс - Огънят

След като обикаля няколко пъти, спира се на едно място, поотдръпва се.

— Тук е — казва, — няма грешка. Виждаш ли, по този камък познах. Имаше прозорче в зимника. Вижда се следата, която е оставила желязната пръчка на прозорчето, преди да хвръкне във въздуха.

Подсмърча, мисли, бавно, непрекъснато клати глава.

— Когато нищо не ти остане, тогава разбираш, че си бил щастлив. Ех, колко щастливи бяхме тогава!

Приближава се до мене, нервно се смее.

— Чудна работа, нали? Сигурен съм, че никога не си виждал такова нещо; да не можеш да си намериш къщата, дето открай време си живял.

После се обръща и сега вече той ме подканя да бързаме:

— Хайде да се разкараме, и тъй и тъй, няма нищо. И цял час да гледаме мястото, дето са били нещата, полза няма! Давай напред, братче.

Тръгваме си. Двамата сме живи, открояваме се като петно в несъществуващото мъгливо селище, което би трябвало да се намира на земята, по която вървим.

Отново се изкачваме. Времето се прояснява. Мъглата много бързо започва да се разсейва. Моят другар върви мълчаливо, с големи крачки, забил нос надолу, сочи ми полето:

— Гробището — казва той. Там беше, преди навсякъде да стане безкрайно гробище, като зараза, като болест на света.

От средата на склона тръгваме по-бавно. Потерло се приближава до мене.

— Нали разбираш, това е вече прекалено. Прекалено затрито, целият ми досегашен живот. Толкова е затрито, че ме хваща страх.

— Слушай, жена ти е здрава и читава, момиченцето ти — също.

Лицето му придобива странен израз:

— Жена ми… Ще ти кажа аз нещо: жена ми…

— Какво жена ти?

— Ех, братче, видях я аз жената.

— Видя ли я? А пък аз мислех, че е в окупираната част.

— Да, в Лан е, у родителите ми. Ама я видях… Е, нищо, по дяволите… Всичко ще ти разправя! Бях аз в Лан, преди три седмици ходих. На единадесети. Преди двайсет дена се пада.

Гледам го смаян… Но по всичко изглежда, че говори истината. Върви до мене и шепне сред просветващата мъгла:

— Не знам дали си спомняш, казаха… А, ти тогава май не беше тук… Казаха: трябва да се подсили телената мрежа пред успоредния окоп Бийар. Знаеш какво значи това. Дотогава все не успяваха: щом излезеш от окопа, по надолнището ставаш мишена, по оня склон, дето има едно такова чудно име.

— Тобоган.

— Да, точно тъй беше, а мястото е опасно и в мъгла и нощем, като сред бял ден, поради пушките, дето предварително ги нагласят на подпори, както и картечниците през деня. Швабите, като не виждат, всичко ръсят.

Взеха пионерите от нестроевата рота, ама някои успяха да изклинчат и ги замениха с войници, подбрани от ротите. И аз бях с тях. Та така. Излизаме, значи. Никакъв изстрел! „Какво ли ще рече това?“ — викаме си. И изведнъж виждаме един шваба, двама шваби, десет шваби, изскачат от земя та, дяволите му с дяволи, правят ни знаци и викат „Камарад! Ние сме елзасци“, викат и продължават да се измъкват от техния международен ход. „Няма да стреляме по вас, викат, не се бойте, приятели. Само ни оставете да погребем нашите убити.“ И започваме да работим всеки своята си работа, даже се разговаряме, щото бяха елзасци. В същност те говореха против войната и против офицерите си. Нашият ефрейтор знаеше, че е забранено да се говори с неприятелите, и даже ни бяха чели, че с тях трябва да се говори само с пушка. Ама ефрейторът каза, че това е единствената възможност да се подсили мрежата, и щом ни оставят да работим срещу тях, трябва да използуваме случая…

И изведнъж един от швабите започна нещо да приказва: „Няма ли някой, от вас от окупираните места, който иска да получи известия от близките си?“

Ей, братче, не можах да се сдържа. Не бях на ясно добре ли е или не, ама отидох напред и казах: „Ами че аз искам.“ Швабата започна да ме разпитва. Отвръщам му, че жена ми е в Лан, у родителите ми, с дъщеричката. Пита ме къде живее. Разправям му и той вика, че се сеща. „Слушай, вика, ще й занеса писмо и не само писмо ще й занеса, ами ще ти донеса и отговор от нея.“ После изведнъж се удря по челото, тоя шваба, и се приближава до мене: „Слушай, брат, дори нещо по-добро. Ако правиш, каквото ти кажа, можеш да видиш жена си, децата и всичко тъй, както аз те виждам.“ Казва, че само трябва да отида с него в толкова и толкова часа с швабски шинел и фуражка, той щял да ми даде. Ще ме сложи с наряда за въглища в Лан; ще отидем до къщи. Ще мога да ги видя, само че ще се крия, та да не ме видят, щото той отговаря за войниците, дето ще бъдат с наряда, пък в къщата имало подофицери и за тях не отговарял… И аз, братче, приех.