Анри Барбюс - Огънят

Само че важното е — да се върнеш, там да си бъдеш! Ще се върнем и ще гледаме всичко да се върне отново!

Пътем той ме поглежда, намига ми и зарадван, че е намерил довод, за да подчертае мислите си, продължава:

— Отсега си представям, като свърши войната, как хората от Суше ще започнат пак да работят, да живеят… Ама че работа ще падне! Ей например дядо Поне, братче, голям чешит! Толкова беше мераклия, че чак тревата в градината си метеше с метла от конски косъм или пък, коленичил, я подрязваше с ножица. Нищо, пак така ще почне! Пък госпожа Имажинер, дето живееше накрай селото, откъм замъка Карльор, дебела жена, ходеше тъй, сякаш не ходи, ами се търкаля, като че ли под широките й поли има колелца, тя всяка година снасяше по едно дете. Като по часовник: същинска картечница за деца! Нищо, и тя пак ще почне да си снася.

Потерло спира, размисля, поусмихва се като на себе си:

— … На, ще ти кажа. Забелязах… Не че има значение — натъртва той, сякаш изведнъж се засрамява от дребнавостта на скобата, която открива, — ама забелязах (то такова нещо с един поглед го забелязваш, докато гледаш друго), че у нас беше по-чисто, отколкото по мое време…

Стигаме до тесни релси, които се провират сред неокосената суха трева. Потерло ми показва с крак това изоставено късче линия и се усмихва.

— Това е нашата железница. Туткавата й викахме. Сигурно защото не бърза. Вярно, че не вървеше бързо. И охлюв можеше да се мери с нея. Пак ще я направим. Ама сигурно пак няма да е бърза. Забранено й е!

Когато изкачихме стръмнината, той се обърна и за последен път огледа опустошената местност, която бяхме посетили. Разстоянието сега още повече пресъздаваше селото през малкото останали дървета, които, смалени и окастрени, приличаха на млади фиданки. Повече, отколкото преди малко, слънцето придаваше на бялорозовите купчини някакъв привиден, дори осмислен живот. Камъните сякаш пак си идваха на място. Красотата на лъчите предвещаваше какво ще стане, сочеше бъдещето. Лицето на войника, който съзерцаваше всичко това, също светна както обикновено. Пролетта и надеждата се отразиха в усмивката му, а розовите му страни, светналите му очи и златистожълтите му вежди изглеждаха като току-що нарисувани.

Слизаме в хода. Слънцето и тук прониква. Ходът е жълт, сух, кънти. Любуваме се на красивата му геометрична форма, на гладките стени, изгладени с лопата, и с радост слушам ясния отчетлив шум, който вдигат подметките ни, като стъпваме по дъното, върху набитата земя или върху дъсчените скари, поставени една до друга като дървен под.

Поглеждам часовника си. Показва девет часа. В нежно обагрения циферблат се отразяват синьорозовото небе и тънко изрязаните храсти, които растат край окопа.

Споглеждаме се с Потерло с някаква смътна радост. Доволни сме, сякаш се виждаме след раздяла! Потерло ми говори и аз, макар отдавна да съм привикнал на напевното му северняшко произношение, сякаш сега откривам за пръв път, че той пее.

Прекарахме тежки дни, трагични нощи в студ, вода и кал. Сега, макар да е още зима, тази първа хубава утрин ни известява, убеждава ни, че скоро, още веднъж ще дойде пролет. Ръбовете на окопа вече са украсени с нежнозелена трева и в новородените тръпки на тази трева вече се пробуждат цветчета. Ще свършат намалените тесни дни. Пролетта напира отгоре и отдолу. Дишаме с пълни гърди, нещо сякаш ни окриля.

Да, лошите дни ще свършат. И, дявол да го вземе, войната също ще свърши! При това сигурно ще свърши през хубавото годишно време, което се задава, осветява ни и вече започва да ни гали с тихите си повеи.

Нещо изпищява. Я, заблуден куршум…

Куршум ли? Хайде де! Не, това е кос!

Чудно, колко са подобни… Косовете, тези птици, които пискат толкова нежно, полето, смяната на годишните времена, уютността на стаите, залени в светлина… О, войната ще свърши и ние пак ще срещнем, вече завинаги, близките си: жената, децата или онази, която е едновременно и жена, и дете, и ще им се усмихваме сред младото сияние, което вече ни свързва.

… На пресечката на два хода, на полето, в края, виждаме нещо като арка: два стълба са опрени един до друг, а между тях са преплетени електрически жици, които висят като лиани. Красиво. Ще речеш, нарочно подредено, като театрален декор. Тъничко пълзящо растение се вие около единия стълб и като го проследиш, откриваш, че то се е одързостило да се прехвърли и на другия стълб.

Скоро, все по този ход, чиито тревисти хълбоци тръпнат като хълбоците на жив кон, стигаме до нашия окоп на пътя за Бетюн.