Анри Барбюс - Огънят

Ето и мястото ни. Другарите са тук, събрани. Ядат, радват се на мекото време.

След като се нахранваме, почистваме алуминиевите си канчета или алуминиевата си чиния със залък хляб.

— Гледай ти! Слънцето се скри!

Вярно. Проснал се е облак и го е закрил.

— Като че ли дори ще вали, братчета — казва Ламюз.

— Такъв ни е късметът! Тъкмо да тръгваме.

— Дявол да го вземе този Север! — казва Фуйад.

Вярно, че тук климатът нищо не струва. Вечно ръми, ромоли, дими, вали. А грейне ли слънце, бързо-бързо угасва сред голямото влажно небе.

Четирите ни дена наряд в окопа свършиха. Скоро, щом започне да се здрачава, ще дойде смяната. Бавно се готвим да тръгваме. Пълним, подреждаме раниците, торбите. Пообърсваме пушките и ги увиваме.

Вече е четири часът. Мъглата бързо се спуска. Едни други, не се различаваме.

— Дявол да го вземе, пак заваля.

Няколко капки. После — порой. Ех, господи боже! Слагаме си качулките, намятаме се с брезенти. Прибираме се в укритията, газейки калта, и целите се оплескваме — коленете, ръцете, лактите, — защото дъното на окопа пак е станало лепкаво. В укритието едва имаме време да запалим свещ, поставена върху камък, и да застанем треперещи от студ около нея.

— Готови, тръгни!

Излизаме на открито в мократа и ветровита тъмнина. Мярка ми се едрата фигура на Потерло: пак сме един до друг в редицата. Като потегляме, му извиквам:

— Тук ли си, братче?

— Да, пред тебе — вика ми и той, като се обръща.

При това движение вятърът и дъждът го плясват през лицето, но той се смее. Някакъв си порой не може да му отнеме радостта, която носи в здравото си мъжествено сърце от тази сутрин, нито пък една намръщена вечер ще загаси слънцето, което преди няколко часа бе озарило мислите му.

Вървим. Блъскаме се. От време на време се препъваме… Дъждът не престава, водата тече по дъното на окопа, дъсчените скари се клатят върху размекнатата почва, някои са се наклонили наляво, други надясно, плъзгаме се, като минаваме по тях. Освен това в тъмното не ги виждаме и случва се на завоите да стъпим настрани от тях в дупки, пълни с вода.

В сивотата на нощта не изпускам от очи тъмната каска на Потерло, по която водата се стича като по покрив при пороен дъжд, и широкия му гръб, украсен от лъскаво парче мушама. Стъпвам в неговите стъпки и от време на време му подхвърлям по някоя дума, а той ми отговаря все така весел, спокоен, силен.

Когато дъските свършват, започваме да газим в гъста кал. Вече е съвсем тъмно. Изведнъж рязко спираме и аз се блъскам в Потерло. От началото на редицата се дочува полугневна ругатня:

— Е, какво, защо не вървиш? Ще изостанем!

— Не мога да си извадя патъците! — отвръща жален глас.

Затъналият в калта най-сетне успява да се измъкне и всички трябва да тичаме, за да догоним ротата. Започваме да се задъхваме, да пъшкаме, да псуваме тези, които са начело. Стъпваме наслуки, препъваме се, залавяме се за стените, по ръцете ни полепва кал. Заприличваме на отстъпваща войска, бягаща с дрънкане на желязо и ругатни.

Дъждът още повече се усилва. Второ неочаквано спиране. Някой е паднал! Глъчка.

Той става. Пак потегляме. Мъча се да следвам съвсем отблизо каската на Потерло, която слабо проблясва в тъмнината пред очите ми, от време на време му извиквам:

— Как е, върви ли?

— Да, да, върви — отвръща ми той, като подсмърча и пъхти, но гласът му е все така звучен, напевен.

Раниците се врязват болезнено в раменете, разтърсвани от неравномерния ход под напора на стихията. Окопът е задръстен от скорошно срутване и ние затъваме в рохкавата земя… За да си измъкваме краката от меката лепкава пръст, трябва на всяка стъпка да ги вдигаме високо. След като с мъка преминаваме това място, пак нагазваме в хлъзгавия поток. На дъното обущата са проправили две тесни пътечки, прилични на коловози, в които краката се заклещват като в релси или пък шляпат в по-дълбоките локви. На едно място трябва много ниско да се наведем под масивен лепкав мост над хода и едва успяваме да се проврем. Принудени сме да пълзим в калта. Малко по-нататък трябва пак да се държим за един кол, който се е отплеснал поради размекването на пръстта и виси точно по средата на хода.

Стигаме до някакво кръстовище.

— Хайде, напред! Минавайте, момчета! — казва подофицерът, застанал в една ниша, за да ни направи път, после подхвърля: — Тук не е място за застояване.

— Капнали сме — измучава един толкова прегракнал и запъхтян глас, че не мога да разбера кой говори.