Анри Барбюс - Огънят

— Да му се не знае, до гуша дойде, не мръдвам оттук! — стене друг, останал без дъх, без сили.

— Какво да правя? — отвръща подофицерът. — Да не би аз да съм крив? Хайде по-бързо, не се застоявай. Миналата смяна тук я бомбардираха.

Сред вятъра и дъжда продължаваме нататък. Струва ни се, че слизаме, слизаме като в дупка. Подхлъзваме се, падаме и се блъскаме в стената на окопа, после бързо се изправяме. Сякаш не вървим, а непрекъснато падаме надолу и едва се задържаме, както можем, за каквото можем. Въпросът е да се препъваме само напред и да се задържаме колкото можем прави.

Къде ли сме? Въпреки поройния дъжд подавам глава над бездната, от която гледаме да се измъкнем. Върху едва различимия фон на облачното небе съзирам насипа на окопа и изведнъж пред очите ми се откроява над окопа зловещ свод от два стълба, наведени един към друг, на върха на които виси нещо като отскубната коса. Това е арката, която забелязах днес.

— Напред! Напред!

Навеждам глава и вече нищо не виждам, но отново чувам как подметките затъват и се отлепват от тинята, тракането на ножниците, глухите възклицания и ускореното дишане на хората.

Ново сблъскване. Изведнъж спираме и както преди малко аз се бутам и се опирам в гърба на Потерло, в неговия силен, як гръб, като ствол на дърво, като здравето и надеждата. Той ми извиква:

— Дръж се, братче, стигаме вече!

Заставаме на място. Трябва да се върнем… Дявол да го вземе!… Не, пак потегляме напред!…

Изведнъж страхотен трясък ни разтърсва. Потрепервам до черепа, главата ми се изпълва с металически трясък, пареща миризма на сяра прониква в ноздрите ми и ме задушава. Земята пред мене се е разцепила. Чувствувам как гръм и мълния ме понасят, мятат ме встрани, прегънат, задушен, полузаслепен… Все пак си спомням ясно: през тази секунда, когато объркан, като луд, инстинктивно търсех моя другар по оръжие, видях как тялото му политна изправено, черно, с широко разперени ръце и пламък на мястото на главата!

Барк ме гледа, докато пиша. Допълзява по сламата и наднича — ето го будното му лице, перчема, увиснал като на палячо, а над живите му очи се свиват и разпускат триъгълните вежди. Устните му се движат във всички посоки, защото хруска и дъвче парче шоколад; държи го в свитата си на юмрук ръка.

Той фъфли с пълна уста, от която ме лъха миризма на сладкарница.

— Слушай, ти пишеш, нали ще напишеш после книга и за войниците, ще разкажеш за нас, а?

— То се знае, моето момче, ще разкажа за тебе, за другарите, за нашия живот.

— Слушай, ами я кажи…

Той сочи с глава листа, върху който тъкмо си нахвърлям бележки. Държа молива в ръка и наблюдавам момъка, слушам го. Той очевидно иска да ме пита нещо.

— Слушай, не че искам да те поучавам, ама… Ще те помоля за нещо. Знаеш ли какво: ако в книгата ти войниците говорят, както си приказват ли ще приказват или ще поподредиш и поукрасиш, както ти си знаеш. Искам да кажа, за разни такива думи, дето си ги говорим. Защото ние може да сме другари и да не се караме, ама ти никога няма да чуеш двама войници, като си отворят устата, и да не си кажат и повторят такива работи, дето печатарите не обичат много-много да ги печатат. Е, та как? Ако не ги кажеш, портретът ти няма да си прилича: все едно, дето се вика, да рисуваш, пък един цвят от тия, дето най-много се виждат, да не го сложиш навсякъде, където го има. Ама то се знае, такова нещо не се прави.

— Ще си сложа ругатните на мястото им, батинка, защото това е истината.

— Слушай, ами ако ги сложиш, дали няма някой от твоите хора да каже, че пет пари не дава за истината или че ти си чисто и просто свиня?

— Сигурно ще кажат, но аз все пак ще ги напиша, без да се интересувам от тези хора.

— Да ти кажа ли аз какво си мисля? Нищо, че от книги не разбирам. За това се иска смелост, щото никой не го прави, и хубаво ще е, ако ти държиш да го направиш, ама в последния миг ще ти се опре, много си възпитан!… Тая грешка; ми е известна, откакто те знам. И още, дето си имаш един обичай, като ни дадат пиячка, като си мислиш, че е вредно, ти, вместо да дадеш частта си на другарите, вземеш, че я сипеш на главата си да си чистиш козината.

Хамбарът е в дъното на двора на чифлика „Мюе“, в ниската като пещера пристройка. Дори и там, където има къщи, за нас има само пещери. След като прекосиш двора, където торището потъва под краката ти, жвакайки, или пък го заобиколиш, като с мъка пазиш равновесие по тесния каменен бордюр, и застанеш пред отвора на хамбара, нищо не виждаш…