Анри Барбюс - Огънят

— Момчета — казва той, винаги трябва да ме слушате какво ви говоря. Слагай манерката за вино в джоба. Всякъде другаде съм опитвал, ама най-сгодно е в джоба, тъй да знаеш. Ако си в поход, натоварен, или пък всичко си свалил и се мотаеш из окопа, все ти е под ръка, за всеки случай; може например някой другар да има винце, па да си му симпатичен и да ти рече „Дай си шишето“ или пък да срещнеш продавач на вино. Слушайте, гълъбчета, какво ви разправям, все ще ви е от полза: манерката за вино си я дръжте винаги в джоба.

— Мене няма често да ме видиш с шише в джоба — възразява Ламюз. — Тия измишльотини на друг ги разправяй, виж ми окото, ни повече, ни по-малко. Аз предпочитам да си я закача на ремъка с кука.

— Най-добре е да я закачиш на някое копче на шинела, като торбичката за маска. Защото, ако си свалиш екипировката, много ти здраве, баш тогава може да ти мине някой с вино под носа.

— Аз имам швабска манерка — казва Барк. — Плоска такава, хваща се в страничния джоб, ако щеш, и чудесно се намества и в паласката, като си си изгърмял патроните или пък си ги прибрал в торбата.

— Швабската манерка нищо не струва — обажда се Пепен. — Не стои права. Само дето място заема.

— Чакай малко, червей такъв — намесва се Тирет, който не е лишен от съобразителност. — Тоя път, ако щурмуваме, както ни подметна началството, може да си намериш някоя швабска манерка и тогава ще бъде екстра.

— Фелдфебелът си дрънка, ама той нищо не знае — подмята Йодор.

— В швабската можеш да налееш повече от четвърт — забелязва Кокон, — защото там, дето е четвърт, е отбелязано с черта някъде към трите четвърти на тяхната манерка за вино. И винаги имаш повече аванта да си носиш по-голяма манерка, защото, ако в манерката ти се хваща точно четвърт, за да имаш четвърт кафе, вино, ракийца или там каквото и да е, трябва да ти я налеят догоре, а това никога не го правят, като разпределят, пък и да рекат да го направят, ти все някоя капка ще разлееш.

— Виж, това, че не наливат догоре, тук си прав — казва Паради, възмутен само при мисълта за начина, по който се раздават дажбите. — Артелчикът си бута пръста в манерката, освен това е чукнал навътре дъното на мярката си. Тъй че те минават с една трета, а ти оставаш с пръст в устата.

— Правилно — съгласява се Барк. — Но и голямата манерка не е за предпочитане, защото артелчикът не ти вярва, трепере да не ти налее една капка повече, подяжда те и ти си оставаш, речи го, с празни ръце.

В това време Волпат прибира един по един в джобовете предметите от изложбата си. Като стига до портмонето, започва жалостиво да го оглежда.

— Тъничко е, братче.

И си преброява парите.

— Три франка! Ей, братче, трябва да видя да го понапълня, иначе като излезем, ще гледам като кон на празни ясли.

— Не само твоето е лековато.

— Войникът харчи повече, отколкото получава. Чудя се какво ли правят тия, дето не вземат назаем.

Паради отвръща с корнелиевска простота:

— Направо ще пукнат.

— Ей на, вижте аз какво имам в джоба, дето не се разделям с него.

И Пепен весело показва сребърни прибори.

— Бяха на оная маймуна, дето квартирувахме в Гран-Розоа.

— Може още да са си нейни, а?

Пепен прави неопределено движение, в което гордостта се смесва със скромност, после набира смелост, усмихва се и казва:

— Знам я аз тая стара къртица. Сигурно цял живот ще има да търси навсякъде, по всички ъгли тия сребърни прибори.

— Аз — казва Волпат — досега само едни ножици съм успял да задигна. И то се знае, много си ги пазя, макар че, правичката да си кажа, те за нищо не ми служат.

— Абе и аз съм си чопвал по нещичко оттук-оттам, ама то какво ли е? Пионерите винаги ме бият в тая работа.

— Всеки прави, каквото може, ама винаги някой прави повече, братче! Гледай си работата.

— Ей, иска ли някой йод? — вика санитарят Сакрон.

— Аз си пазя всички писма от жената — казва Блер.

— Аз пък си й ги пращам.

— Аз пък ги пазя. Ей ги.

Йодор вади пакет изтрити, лъснати хартии, чиято чернота тъмнината срамежливо прикрива.

— Пазя ги. Понякога си ги препрочитам. Като е студено, лошо, препрочитам ги. Все едно че те стоплят, ама не е същото.

Тези странни думи навярно крият дълбок смисъл, защото неколцина вдигат глави и казват:

— Точно така.

Разговорът продължава разпокъсано сред този призрачен хамбар, прекъсван от огромни движещи се сенки, по ъглите мракът се стопява, тук-таме проблясват като точки няколко свещи.

Гледам войниците как шарят нагоре-надолу, как странно се изрязват в светлината, после се снижават, отпускат се на пода. Съсредоточени и натоварени, те се готвят за преместване, говорят като на себе си или си подвикват, а в краката им се мотаят разни предмети. Показват си един другиму своите богатства.