Анри Барбюс - Огънят

— На, виж!

— Бива си го! — отговаря другият завистливо.

Всеки би искал да има всичко, което сам не притежава. В отделението има легендарни съкровища, предмети, за които всички завиждат, като двулитровата манерка например собственост на Барк, разширена до вместимост два литра и половина чрез умел халосен изстрел с пушка, или всеизвестния нож с костена дръжка на Бертран.

В разбунения мравуняк тези музейни предмети привличат не един изкосо хвърлен поглед, после всеки отново се заглежда пред себе си, посвещава се на собствената си „стока“ и се мъчи да я подреди.

Жалка стока наистина. Всичко, което се произвежда за войника, е просто, грозно, некачествено — от картонените обуща, съшити едро със слаби конци, до лошо скроените, лошо тропосани, лошо ушити, лошо боядисани дрехи от гнил, като прозрачен плат, подобен на попивателна, които на слънцето избеляват за един ден, а на дъжд подгизват за един час, до тънките кожени каишки и каиши, които се цепят като талаш и се късат при капсите, до долните фланелени дрехи, по-тънки от памучни, и до тютюна, направен сякаш от сено.

Мартро е до мене. Сочи ми другарите.

— Виж ги, горките братлета, как си оглеждат вехториите. Същински майчици, дето си галят дечицата. Чуй ги само. Викат си ги. На, оня там, дето вика „Ножа ми!“, като че ли вика „Леон или Шарл, или Долф“. И знаеш ли, няма начин да си намалят товара. Няма как. Не че не щат, от нашия занаят по-силен не ставаш, нали? Ама не могат. Много си ги обичат тия техни бръмбазъци.

Войнишкият товар! Страхотен е и, дявол да го вземе, войникът знае, че всеки излишен предмет го прави още по-мъчителен, че всяко нещо, което притежава, е една мъка повече.

Защото не е само онова, което се пъха по джобовете и в торбите, ами и товарът, който се носи на гръб.

Раницата е като сандък, като долап. Старият войник владее изкуството да я разширява почти чудотворно, измисля остроумни способи да намества вещите си, домакинските си принадлежности. Освен багажа, който се полага по правилник и е задължителен — две кутии консервирано месо, двадесет сухара, две таблетки кафе и два пакета кондензирана супа, пакетче захар, полагаемото се бельо и запасни високи обуща, — ние намираме начин да напъхаме в раницата още няколко кутии консерви, тютюн, шоколад, свещи и въжени пантофи, дори сапун, спиртник и спирт на таблетки, плетени дрехи. Като се прибавят и одеялото, завивката за крака, платнището, инструментите, канчето, лагерните принадлежности, раницата набъбва, разширява се, става огромна, смазваща. И моят съсед право казва: всеки път, като стигне до целта след цели километри влачене по пътищата и още километри из ходовете, войникът се заклева, че следния път ще изхвърли цял куп неща и ще си поосвободи раменете от игото на раницата. Но започне ли да се готви за заминаване, пак понася този изтощителен, почти непосилен товар; и никога не се разделя с него, макар редовно да го псува.

— Има хитри момчета, дето умеят — казва Ламюз, — все намират начин да бутнат нещо в колата на ротата или в санитарната кола. Знам един, дето има две нови ризи и едни нови гащи в сандъка на подофицера, ама, разбираш, в ротата сме двеста и петдесет души, номерът е известен и всеки не може да го използва: главно низшите чинове; колкото повече нашивки имат, толкова повече се вреждат. Без да се брои командирът, дето претърсва колите понякога, без да предупреждава, и ти изхвърля парцалите посред пътя, ако ги намери в някоя кола, и после иди ги гони! Пък ругаенето и карцерът са си отделно.

— И отначало, братче, всичко беше лесно. Имаше някои, виждал съм такива, дето си слагаха торбата и даже долапа в детска количка и си я бутаха по пътя.

— Ей, дявол да го вземе! Хубава беше по онова време войната! Ама сега всичко се промени.

Глух към всички разговори, наметнат с одеялото си като с шал, което му придава вид на стара вещица, Волпат се върти около някакъв предмет на земята.

— Питам се — казва той, без да се обръща към никого — дали да помъкна тая мръсна манерка. Тя е единствена в отделението и винаги съм я носил. Да, ама тече като цедилка.

Не може да вземе решение — преживява истинска раздяла.

Барк го наблюдава отстрани и му се подиграва. Чуваме го, като казва:

— Изкуфял глупак. — Но сам прекъсва подигравките си: — Ама и ти да си на негово място, и ти ще си такъв идиот.

Волпат отлага решението за по-късно.

— Утре ще видя, като натъпча раницата.

След прегледа и напълването на джобовете идва ред на торбите, после на патрондашите. Сега Барк умува как да смести двестата полагаеми се патрона в три патрондаша. На пачки е невъзможно. Трябва да се извадят и да се наредят по два, по два, обърнати надолу. Така успяваш да натъпчеш патронташите, без да остане празно място, и да си направиш пояс, който тежи към шест килограма.