Анри Барбюс - Огънят

Някаква грамада пристига, като внимава да не вдига шум. Това е старши санитарят, монах от ордена на маристите, огромен човек с брада и очила: когато свали шинела и остава по куртка, чуди се къде да си дене краката. Този силует на брадат хипопотам бърза да си легне тихо. Той пъхти, въздиша, мърмори нещо.

Мартро ми го сочи с глава и ми шепне:

— Гледай го. Тия хора все големи думи приказват. Като го питаш какъв е като цивилен, няма да каже „калугер-учител“ ами „преподавател“ и ще те погледне под очилата с половин око. Като рече да стане по-рано, да отиде на черква, и види, че те е събудил, не казва „Отивам на черква“, ами казва: „Коремът ме боли. Трябва да отида по нужда, няма как.“

Малко по-нататък чичо Рамюр говори за селото си:

— То е нещо като колиби, дребна работа. Моят старец по цял ден опушва лули; и като работи, и като си почива, лулата му все си дими навън или в кухнята!

Слушам този идиличен разказ, който изведнъж приема специализиран, технически обрат.

— Затова си прави сламено калъфче. Знаеш ли как се прави такова калъфче? Вземаш зелен житен стрък, махаш му кожицата. Рязваш го на две и стават различни големини, като различни номера. С тях увиваш дръжката на лулата и ги връзваш с конец и с четири сламки.

Урокът се прекъсва, понеже няма слушатели.

Само две свещи още горят. Голямо тъмно крило покрива купчината налягали мъже.

Отделни разговори още пърхат в първобитната спалня. До ушите ми долитат откъслечни думи, изречения.

Чичо Рамюр сега ругае командира:

— Командирът, братче, макар да има четири нашивки, забелязал съм, не знае да пуши. Дърпа с всичка сила и прегаря лулите. То не е уста като уста, ами цяло устище. Дървото се нацепва, прегаря и става на въглен. Пръстените лули са по-здрави, ама и тях ги съсипва. Истинска ламя! И да знаеш, братче, мене слушай, някой ден такова нещо ще се случи, дето рядко се е случвало: някоя лула, дето толкоз я е нажежил и изпекъл до червено, ще вземе да се пръсне в човката пред всички. Ще видиш.

Постепенно спокойствието, тишината и мракът се настаняват в хамбара и погребват грижите и надеждите на обитателите му. Редицата еднакви денкове, която образуват завитите в одеяла един до друг войници, подобно на огромен орган, издава различни хъркащи звуци.

Вече заврял нос в одеялото, слушам Мартро, който ми говори за себе си.

— Аз търгувам със стари неща, знаеш — казва той, — вехтошар, по-точно; само че съм ангросист. Купувам от дребните улични вехтошари; имам и склад — един таван, — там си трупам стоката. С всякакви стари неща търгувам, като почнеш от долни дрехи и стигнеш до консерви, ама главно с дръжки на четки, чанти, обувки и то се знае, специалист съм по заешките кожи.

А малко по-късно го чувам как разправя:

— Като ме гледаш такъв дребен и хилав, още качвам до тавана чували по сто кила по подвижната стълба, и то с дървени обувки на краката… Веднъж си имах работа с един, кой го знае какъв беше, разправяха, че търгувал с бели робини, та…

— Дявол да го вземе, туй най не мога да го понасям — изведнъж вика Фуйад, — тия учения и маршировки, дето те съсипват през почивките. Кръстът ме боли, та не мога да заспя, толкова съм смазан.

Откъм Волпат се чува някакво тракане. Решил е да си прибере манерката, макар да я ругае, че е пробита.

— Ей, да му се не знае макар, кога ли най-сетне ще свърши тая война! — стене някой сънено.

Избликва упорит, изпълнен с недоумение вик на бунт:

— Искат да ни довършат!

После друг, неясен както и първият:

— Карай да върви!

… Събуждам се много по-късно; бие два часът и в бледата, вероятно лунна светлина виждам как неспокойно се движи силуетът на Пинегал. Някъде далеч кукурига петел. Пинегал се е полуизправил. Чувам прегракналия му глас.

— Да му се не знае, още е среднощ, пък тоя петел взел че се разпял. Дали не се е натряскал?

Смее се и повтаря „Дали не се е натряскал“, докато отново се завива във вълненото одеяло и в гърлото му клокочи смях, примесен с хъркане.

Но ето че Пинегал е събудил Кокон. И човекът цифра започва да мисли на глас:

— В отделението имаше седемнайсет войници, като тръгнахме на война. И сега има седемнайсет, ама с подменените. Всеки войник вече е износил четири шинела, един от онова, първото, синьо и по три от убитото синьо; два панталона, шест чифта обувки. На човек трябва да се броят по две пушки, ама работните комбинезони не могат да се преброят. Двайсет и три пъти ни зареждаха с резервна храна. От общо седемнайсет войници четиринайсет пъти сме били вписани в заповеди за похвала — два пъти в заповед по бригадата, четири пъти в заповед по дивизията и един път в заповед по войската. Веднъж седяхме шестнайсет дена непрекъснато в окопите. Били сме на почивка в четирийсет и седем села досега. От началото на военните действия през полка, който брои две хиляди войници, са минали дванайсет хиляди.