Анри Барбюс - Огънят

— Ама са мънички! — казва и гласът му е различен от гласа, с който говори с нас.

Той взема четките и започва усърдно и внимателно да чисти обувките, навел очи; виждам, че се усмихва.

После, след като изчетква калта, взема вакса с двувърхата четка и съсредоточено ги намазва, сякаш ги гали.

Обувките са лъснати. Това са ботинки на суетно момиче: на всяка блести редица копченца.

— Едно копченце липсва — пошепва ми той с някаква гордост.

Вече не му се спи, не се прозява. Напротив, устните му са стиснати; младежки пролетен лъч осветява лицето му, а преди малко беше капнал, сега като че ли току-що се е събудил.

Прокарва пръсти, хубавичко нацапани от вакса, по ботинките, които се разширяват нагоре, като че ли са запазили формата на крака. Толкова ловки, докато лъскаха, сега пръстите му са някак несръчни; докато върти в ръце обувките, той им се усмихва и потъва някъде далеч, дълбоко. Старицата вдига ръце, призовава ме за свидетел и казва:

— Ей, това се вика услужлив войник!

Свърши. Ботинките са изчистени, лъснати. Светят. Повече няма какво да им се прави.

Паради ги поставя в края на масата внимателно, сякаш са реликви; после, най-сетне, сваля ръце от тях.

Но не свежда веднага очи, гледа ги още малко, после навежда нос и се взира в своите обуща. Спомням си, че като направи това сравнение, едрият момък, предопределен да бъде герой, циганин и монах, още веднъж се засмя от сърце.

… Старицата се размърда на стола. Нещо й беше хрумнало.

— Аз ще й кажа! Тя ще ви благодари, господине. Ей, Жозефин! — извика тя, като се обърна към съседната врата.

Но Паради я спря с широко движение, което ми се стори великолепно.

— Не. Няма смисъл, бабо, оставете я. Ние си тръгваме. Няма смисъл, гледайте си работата!

Той толкова убедено мислеше това, което казваше, че гласът му прозвуча властно и старицата покорно се спря и замълча.

Отидохме да си легнем под сайванта между стръките на плуга, който ни чакаше.

И тогава Паради, легнал на сламата, пак взе да се прозява, но доста по-късно при светлината на свещта забелязах, че от лицето му още не слиза щастливата усмивка.

Раздават пощата. Войниците се връщат кой радостен с едно писмо, кой полурадостен с някоя пощенска картичка, кой с нов товар от очакване и надежди. В бъркотията един другар размахва лист хартия и ни съобщава необикновена новина:

— Сещаш ли се за оная къртица от Гошен, дето все ровеше?

— Оня откачения, дето търсеше имане ли?

— Да. Намерил го!

— Не може да бъде! Съчиняваш!

— Намерил, ти говоря, дебелако, какво друго да ти кажа? Молитва ли да ти прочета? Не ме бива… Дворът на къщата му бил бомбардиран и до стената бил изровен, сандък, пълен с пари: имането просто му паднало на тиквата. Че и попът се домъкнал и взел да разправя, че туй било чудо.

Стояхме със зяпнали уста.

— Имане… Виж ти… Ей да му се не види старият глупак!

Неочакваната вест ни хвърля в бездна от размишления.

— Дето има една дума, никога не се знае.

— Ама и ние, дето само му се присмивахме на старчето, като бърбореше за имане и ни беше дошъл до гуша с тия негови приказки!

— Ех, казвахме, вярно, че то не се знае, не помниш ли? Ама и през ум не ни е минавало, че може и така да е, помниш ли?

— Все пак има неща, дето са сигурни — казва Фарфаде, който, щом заговорихме за Гошен, се умисли и се загледа така, сякаш някакво приказно лице му се усмихваше. — Ама това и аз не можех да го повярвам!… Колко ли ще се фука старецът, като отида там след войната!

Търси се доброволец да помогне на пионерите за една работа — казва високият подофицер.

— Няма го майстора! — мърморят войниците и не се помръдват.

— Става дума да се изровят другари — продължава подофицерът.

Тогава те престават да мърморят, няколко глави се вдигат.

— Аз! — казва Ламюз.

— Приготви се, момко, и ела с мене.

Ламюз стяга раницата си, навива одеялото, мята торбите на рамо.

Откакто любовната му криза премина, той е по-мрачен от преди и макар че продължава да дебелее — такава му е съдбата, — той е затворен, вглъбен в себе си, почти не говори.

Вечерта нещо се приближава до окопа, ту се издига, ту се спуска по неравното дъно, сякаш плува в мрака, и от време на време простира ръце, като че ли зове за помощ.

Това е Ламюз. Пристига при нас, цял в пръст и кал. Трепери, облян в пот, сякаш е изплашен. Устните му се движат, само мънка „Мм… мм…“, но не успява да каже една човешка дума.

— Е, как мина? — напразно го разпитваме ние.