Анри Барбюс - Огънят

— Кибрит! — вика Блер и разклаща една кутия. — Пълна е.

— Ах, мръсникът му с мръсник! — тихо възкликва Волпат.

— Сега да се разкарваме бързо.

Блъскат трупа в един ъгъл и се затичват с все сила, обзети от паника, без да обръщат внимание на шума, който вдигат при безредния си бяг.

— Насам!… Насам!… Ей! Момчета, бягайте кой колкото краката му държат!

Спускат се мълчаливо през странно пустия лабиринт на хода, чийто край не се вижда.

— Не мога да си поема дъх — хрипти Блер. — Моята свърши.

Той залита и се спира.

— Хайде, напрегни се, старо — съска Пепен с дрезгав, запъхтян глас.

После го хваща за ръкава и го дърпа напред като непокорна кранта.

— Стигнахме! — казва изведнъж Пупарден.

— Да, спомням си това дърво.

— Това е пътят на Пилоните!

— Ох! — стене Блер, дишайки тежко като мотор. И с последно усилие се спуска напред и сяда на земята.

— Стой! — вика часовоят.

— Ей, вие пък! — мърмори после той, като вижда четиримата войници. — Къде оттам идвате?

Мокри от пот, цели в кръв, която ги прави още по-черни в тъмнината, те се смеят, скачат като палячовци; каската на германския офицер блести в ръцете на Пепен.

— Да ви се не знае! — мърмори ухилен часовоят. — Какво ви е?…

Те са извън себе си от напрежението, тресат се като луди.

Всички говорят едновременно. Неясно, забързано разказват драмата, без напълно да им е ясно как е станало всичко. Като подминали полузаспалия часовой, сбъркали и поели по Международния ход, който до половина е наш и до половина на германците. Между френския и германския отсек няма бариера, никаква граница. Има само нещо като неутрална зона, от двата края на която постоянно бди по един войник на пост. Германският часовой вероятно не си е бил на мястото или пък се е скрил, като е видял четири сенки, или пък се е оттеглил и не е имал време да доведе подкрепление. Или най-сетне германският офицер нещо се е заблудил и е минал много напред в неутралната зона… С една дума, не им е много ясно какво точно е станало.

— Най-смешното е — казва Пепен, — че на нас и през ум не ни минаваше за всичко това и хич не се сетихме да внимаваме, като потегляхме.

— Пък търсехме огън! — казва Волпат.

— И намерихме! — вика Пепен. — Ти да не си загубил кибрита, тиквеник такъв?

— Как не! — отвръща Блер. — Швабският кибрит е по-добър от нашия. Пък и друго за палене нямаме. Да загубя кибрита! Нека само някой рече да ми го задигне!

— Закъсняхме. Водата за чорбата май е замръзнала. Да побързаме. После ще идем в дупката, дето са другарите, да им разправим какъв номер изиграхме на швабите.

Голо поле, безкрайна гъста мъгла.

Навсякъде тъмна синева. В края на нощта започна да прехвърча сняг; той посипва раменете и гънките на ръкавите. Вървим по четирима с качулки на главите. В безпросветния полумрак приличаме на пострадало население, което напуска една северна област, за да се засели в друга.

Минахме по някакъв път и прекосихме развалините на Аблен-Сен-Назер. Едва съзираме белите купчини на къщите и тъмните паяжини на провисналите покриви. Това село е толкова дълго, че като влязохме в него посред нощ, видяхме последните му сгради призори, когато започваха да побеляват вече от скреж. В една изба, през някаква решетка, край водите на този вкаменен океан, видяхме огъня, който поддържаха пазачите на мъртвото селище. Газихме в подгизнали ниви; губихме се сред мълчаливи местности, където тинята ни теглеше за краката; после донякъде можахме да си възстановим равновесието по друг път, който води от Каранси за Суше. Големите тополи покрай пътя са прекършени, дънерите им са станали на трески: на едно място имаше цяла колонада от пречупени дървета. По-нататък в тъмнината ни съпровождаха призраци на джуджета дървета, разцепени като палми или цели надупчени на трески, на ивици, прегънати, като коленичили. От време на време трапове ни объркват и препъват. Пътят се превръща в бара, която преминаваме на токове, с краката си вдигаме шум като с гребла. Тук-таме са сложени дебели греди. Плъзгаме се по тях, когато са разместени и идват напряко. Понякога има толкова вода, че гредите плават, и като стъпиш отгоре им, водата се разплисква, а войникът пада или се препъва и яростно ругае.

Трябва да е пет часът сутринта. Вече не вали сняг, очите започват да различават гола изплашена пустиня, но още сме заобиколени от голям фантастичен кръг мъгла и тъмнина.

Вървим, все вървим. Стигаме до едно място, където се откроява черна могилка; в подножието й сякаш пъпли тълпа.