Анри Барбюс - Огънят

— Това е двеста и двадесет милиметров от батареята на пункт „гама“.

— Тия снаряди се виждат, когато излизат от оръдието — твърди Волпат. — И ако си право по посоката на стрелбата, виждаш ги с око дори след като си далеч от оръдието.

Нов снаряд.

— На! Гледай! Гледай! Видя ли го тоя? По-живо, изпусна го! Трябва да си въртиш кратуната чевръсто. На, още един! Видя ли го?

— Не го видях!

— Ей, че си туткав! С туткал ли си залепен? Баща ти да не е бил бояджия? На, бързо, виж тоя! Нали го виждаш, тъпак такъв?

— Видях го. Толкова ли е малък?

Неколцина са зърнали нещо малко, черно, заострено, като кос с прибрани криле, което се спуска отвисоко с човката напред, като описва дъга.

— Тежи сто и осемнайсет кила, старо диване — гордо казва Волпат, — и като падне в окоп, избива всичко живо вътре. Онези, които не са ударени от парчетата, въздушното течение ги претрепва или пък се задушават, преди да успеят да кажат „ох“.

— Добре се вижда и двеста и седемдесет милиметровият снаряд, когато топът го изхвърля! Хубаво парче желязо, ела да гледаш!

— И сто и петдесет и пет милиметровият Римайло, само че него не можеш да го проследиш с очи, защото препуска право и много далеч: колкото повече гледаш, толкова по ти се стопява пред зъркелите.

Сред миризмата на сяра, на черен барут, на изгорен плат и опожарена земя, която се носи на талази над полето, цялата менажерия реве като обезумяла — страхотно, странно мучене, рев, вой, мяукане, които жестоко ти раздират ушите, просто се впиват в корема ти, или дълго пронизително вие като сирена на кораб в опасност. Понякога във въздуха се кръстосват нещо като възклицания, които напомнят човешки гласове. Полето на места се издига и се спуска; от единия до другия край на хоризонта пред нас се разразява буря.

А далеч, далеч потушено и сдържано боботят тежките оръдия, чиято сила се долавя само по движението на въздуха, който бие в ушите ни.

… Над бомбардираната, зона избликва и се клатушка топка зелен памук, който се разстила на всички посоки. Цветно петно се откроява и привлича вниманието ни, ние извръщаме лицата си на затворници в клетка към отвратителния взрив.

— Сигурно са отровни газове. Да вадим маските, а?

— Свине!

— Това са наистина нечестни средства — казва Фарфаде.

— Какви? — присмехулно пита Барк.

— Ами да, нечестни средства, какво, газове…

— Ще ме скъсаш от смях — отвръща Барк — с твоите нечестни и честни средства… След като си видял толкова изтърбушени и прерязани на две хора или пък разцепени и сплескани от обикновените снаряди, изкормени и пръснати като с вила черва, черепи, забити чак в дробовете, сякаш са ги ударили с топор или вместо глава — вратле, от което се стича нещо като малиново сладко наоколо по гърдите и гърба! След като си видял такива неща, да седнеш да разправяш: „Това са честни средства, не го разбирам!“

— Въпреки това снарядите са разрешени, приети…

— Хайде де! Чакай. Да ти кажа ли? Никога не можеш да ме разплачеш толкова, колкото сега ме разсмя!

И той му обръща гръб.

— Хей, момчета, внимавайте!

Наостряме уши: един от нас заляга по корем; другите инстинктивно поглеждат към укритието, до което нямат време да стигнат; през тези десет секунди всеки свива врат. Чува се нещо като скърцане на великански ножици, което се приближава към нас и най-сетне завършва с оглушителен грохот, сякаш са се сринали куп тенекии.

Този снаряд е паднал недалеч от нас този път: може би на двеста метра. Свиваме се в дъното на окопа и стоим така превити, докато над мястото, където се намираме, мине вълната дребни парчета.

— Само такова нещо да не ти попадне в мутрата, дори и на това разстояние — казва Паради, изважда от землистата стена на окопа отломък, който току-що се е забил и прилича на парченце бодлив кокс, цял в остри режещи иглици, и го подхвърля в дланта си, за да не се изгори.

Изведнъж той навежда глава; ние също.

Бз-з-з, бз-з-з…

— Взривителят!… Мина.

Взривителят на шрапнела се издига, после пада отвесно; взривителят на снаряда с ударно действие след експлозията се откъсва и обикновено се зарива в земята на мястото на попадението; но понякога отскача в съвсем друга посока като голям нажежен камък. Затова човек трябва да се пази. Той може да падне отгоре ти дълго след изстрелването, минавайки по най-невероятни пътища, над насипи, забивайки се в дупки.

— Няма нищо по-мръсно от това. Случвало ми се е…

— Има и по-лошо — намесва се Баг от единадесета рота, — австрийските снаряди: сто и тридесет милиметровият и седемдесет и четири милиметровият. От тях вярно, че ме е страх. Разправят, че били никелирани, ама аз доколкото знам, щото съм им ял попарата, те летят толкова бърже, че изобщо не можеш да се скриеш от тях. Едва си чул, че избоботи, и веднага те халосва.