Анри Барбюс - Огънят

Бурята от огън и желязо продължава със същото неистово еднообразие: шрапнелите избухват и пищят като бесни метални души, снарядите с ударно действие трещят като локомотиви в бяг, които изведнъж се разбиват в стена, като товари с релси или стоманени скели, които се сриват отвисоко. Въздухът е непрогледен, разтърсван от тежко дихание; около нас продължава унищожението на земята, все по-дълбоко, все по-цялостно.

Нови оръдия загърмяват. Това са нашите. Грохотът им прилича на грохота на седемдесет и пет милиметровите, но е по-силен, с продължително и кънтящо ехо като екот на гръмотевици в планина.

— Това са дългите сто и двадесет милиметрови. В края на гората са, на един километър. Чудо топове, братче, приличат на сиви хрътки. Тънки, с издължена човка. Ще ти се да им кажеш „госпожо“. Не са като двеста и двадесет милиметровите, дето са само едно гърло, нещо като кофа за въглища и изстрелват снаряда от долу на горе. Много работа вършат, ама в артилерийски конвой приличат на сакати с колички.

Разговорът замира. Някои се прозяват.

Силата и обхватът на този артилерийски двубой уморяват ума. Гласовете се мъчат да изплуват над него като удавници.

— Такава бомбардировка не съм виждал — крещи Барк.

— Винаги така се казва — забелязва Паради.

— Все пак — реве Волпат, — нали споменаваха за атака тези дни? Казвам ти, че сега започва нещо такова.

— Аха! — просто отвръщат останалите.

Волпат изразява намерението си „да похръкне“ и се настанява на земята, опира гръб на едната стена, а подметките на другата.

Говорим за разни неща. Бике разправя за някакъв плъх.

— Биваше си го, знаеш, такъв един тлъст, охранен… Бях си свалил патъците и тоя плъх, като се настърви да ми яде кончовите. Вярно, че ги бях смазал.

Волпат, който вече се е укротил, се раздвижва и казва:

— Не мога да спя от вашите дрънканици!

— То пък много ти вярваме, че ще заспиш и ще захъркаш при тоя шум и трясък — казва Мартро.

— Х-р-р — отвръща Волпат, който вече хърка.

— Сбор! Ходом марш!

Ще се местим. Къде ли ни водят? Неизвестно. Знаем само, че ни разместват, за да укрепяваме последователно известни пунктове или да освободим ходовете, в които да се придвижват войските, а това е също така сложно — ако трябва да се избягват сблъскванията и задръстванията, — колкото да се организира движението на влаковете в оживена гара. Невъзможно е да се разбере смисълът на огромната маневра, в която нашият полк взема участие като малко колелце в машинарията, нито какви събития се готвят в нашия огромен сектор. Но загубени из завоите, в чиито глъбини непрекъснато се въртим, изтощени и разглобени от продължителните престои, затъпели от чакане и шум, отровени от дим, разбираме, че нашата артилерия все повече влиза в действие и че офанзивата сигурно е променила посоката си.

— Стой!

Силна, бясна, нечувана престрелка биеше насипите на окопа, където току-що ни накараха да се спрем.

— Швабите нещо са се засилили. Страхуват се от атака; объркали са се. Ей, ама стрелба!

Плътна градушка ни връхлиташе, сечеше ужасно простора, стържеше и съсипваше цялата равнина.

Надзърнах през близката амбразура. С един поглед открих нещо странно.

Най-много на десетина метра пред нас бяха прострени едно до друго безжизнени тела — редица покосени войници, — а куршуми летяха от всички страни и обсипваха мъртъвците!

Куршумите, които деряха земята на прави бразди, вдигаха тънки отвесни като черти облачета, пробиваха, разравяха проснатите вкочанени, залепени до земята тела, чупеха втвърдените крайници, забиваха се в бледите безжизнени лица, пробиваха втечнените очи, от които се вдигаха пръски, и под напора на тоя ураган на места редицата мъртъвци се раздвижваше.

Чуваше се сух трясък на смайващите медни връхчета, когато се забиваха в плата и месото: като ръгане с неистов нож, като бесни удари на тояга по дреха. Над нас прелетя сноп от пронизителни свистения, напевен вой, който се чуваше все по-ниско, по-силно — песента на рикошетите. И ние навеждахме глави под този необикновен вихър от викове и гласове.

— Бързо освобождавай окопа. Давай!

Напускаме това незначително кътче от бойното поле, където стрелбата пронизва, ранява, отново убива трупове. Отправяме се надясно, към тила. Съобщителният ход се изкачва. Когато стигаме до най-високата точка на склона, минаваме пред телефонен пост и пред група артилерийски офицери и артилеристи.

Тук — ново спиране. Тъпчем на място и слушаме как артилерийският наблюдател крещи заповеди, които телефонистът, закопан до него, изслушва и повтаря: