Анри Барбюс - Огънят

Наслагали са ги, както дойде; едни други се подпират и притискат. Горният е увит в платнище. Върху лицата на останалите бяхме сложили кърпички, но като сме ги блъскали през нощта, без да забележим, или през деня, без да обърнем внимание, сме съборили кърпичките и сега живеем лице с лице с тези мъртъвци, натрупани като клада от човешки тела.

Бяха убити заедно преди четири нощи. Смътно си спомням онази нощ като далечен сън. Бяхме на разузнаване — те, аз, Менил Андре и ефрейторът Бертран. Трябваше да проверим един нов подслушвателен пункт на германците, за който артилерийските наблюдатели бяха сигнализирали. Към полунощ излязохме от окопа и запълзяхме надолу по склона в редица на разстояние три-четири крачки един от друг; спуснахме се доста ниско в урвата, докато стигнахме пред насипа, проснал се като животно пред техния международен ход. След като установихме, че в тая част на терена няма пост, запълзяхме нагоре с безкрайна предпазливост. Смътно виждах как съседът отдясно и съседът отляво, като торби в мрака, се влачеха, бавно се плъзгаха, криволичеха, търкаляха се в калта сред тъмнината, бутайки пред себе си острието на пушката. Над нас пищяха куршуми, но те не знаеха за съществуването ни, не ни търсеха. Когато стигнахме до мястото, откъдето се виждаше насипът на нашата линия, за миг си отдъхнахме; един от нас въздъхна друг проговори. Трети се обърна внезапно и ножницата на щика му изчатка о един камък. Веднага от международния ход избликна ракета. Залегнахме плътно, отчаяно на земята, застинахме и зачакахме под ужасната звезда, окачена над главите ни, която ни заливаше с дневна светлина, на двадесет и пет-тридесет метра от нашия окоп. Тогава една картечница, поставена от другата страна на урвата, помете мястото, където се намирахме. Ефрейторът Бертран и аз имахме щастие, защото в мига, когато червената ракета се издигаше, преди да се разсипе в сноп светлина, открихме пред нас една яма от снаряд, в която една счупена дървена подпора киснеше в калта; и двамата залегнахме до ръба на ямата, завряхме се, доколкото можахме, в калта и изгнилият скелет ни прикри. Картечният огън мина на няколко пъти. След всяко избухване чувахме остър писък, сухи и силни удари по земята, глухо, меко плющене, последвано от стонове, викове и изведнъж тежко изхъркване, което се надигна и постепенно спадна. На косъм от хоризонталната картечна градушка, която чертаеше на няколко сантиметра над нас смъртоносна мрежа и понякога дори драскаше дрехите ни, ние с Бертран все повече прилепвахме до земята, не смеехме да направим и най-малкото движение, за да не изложим някоя част от тялото си, и чакахме. Най-сетне картечницата млъкна, настъпи пълна тишина. След четвърт час двамата се измъкнахме от дупката, пълзейки по лакти, и най-сетне се строполихме като денкове в нашия подслушвателен пункт. Време беше, защото в този миг луната се показа. Наложи се да стоим на дъното на окопа до сутринта, после и до вечерта. Картечниците непрекъснато обстрелваха всичко около него. През амбразурите не виждахме повалените тела на другарите поради наклона на терена: само някаква маса в долния край на зрителното ни поле, която трябва да беше гърбът на някой от тях. Вечерта се заехме да копаем ход, за да стигнем до мястото, където бяха паднали. Не можахме да свършим работата за една нощ; на следващата нощ продължиха да копаят пионерите, защото ние бяхме капнали от умора и вече не можехме да стоим будни.

Като се събудих от тежкия сън, видях четирите трупа, до които пионерите бяха успели да се доберат под земята чак до равнината, бяха ги закачили с куки и ги бяха изтеглили с въжета до хода. Всеки от убитите имаше много рани, дупки от куршуми на разстояние няколко сантиметра една от друга: картечницата бе кълцала ситно. Не открили само тялото на Менил Андре. Брат му Жозеф направи какви ли не лудости, за да го намери, излезе сам в равнината, обиколи нашир и надлъж под кръстосания огън на картечниците. На сутринта, пълзейки като охлюв, той надвеси почернялото си от пръст и ужасно разстроено лице над насипа.

Като го прибрахме, целите му страни бяха издрани от бодливия тел, ръцете му — разкървавени, тежки буци пръст бяха полепнали по гънките на дрехите му. Вонеше на смърт и повтаряше като невменяем:

— Никъде го няма.

После се сви в един ъгъл и се зае да чисти пушката си. Не чуваше какво му говорим, само повтаряше:

— Никъде го няма.

Четири нощи минаха оттогава и ето дори сега ги виждам как се очертават, изникват със зората, която още веднъж идва да измие земния ад.