Анри Барбюс - Огънят

Както е вкочанен, Барк изглежда огромен. Ръцете му са прилепени към тялото, гърдите му разбити, коремът му — издълбан като леген. Главата му е повдигната върху купчина кал и той сякаш надзърта над краката си да види кой идва отляво, лицето му е потъмняло, като замърсено от лепкавите коси, спуснати над него, с плътни черни кори засъхнала кръв по тях; очите му сякаш са попарени — кървави, като сварени. А пък Йодор изглежда съвсем дребен, с бяло, толкова бяло личице, че прилича на напудрено лице на Пиеро; сърцето ти се къса, като гледаш това бяло петно като къс хартия сред сивосинкавата купчина трупове. Бретонецът Бике, тежък, квадратен като плоча, сякаш се е напрегнал, сякаш се мъчи да повдигне мъглата; от това върховно усилие лицето му с изпъкнало чело и скули се е сгърчило, отвратително се е изкривило, на места землистите му сухи коси са щръкнали, челюстта му е разтворена за призрачен вик, мътните му безцветни очи са се разширили, ръцете му са сгърчени, сякаш драскат въздуха.

Барк и Бике са улучени в корема. Йодор в гърлото. Докато са ги влачили и пренасяли, още повече са ги обезобразили. На дебелия Ламюз кръвта е изтекла, лицето е подпухнало, посиняло, набърчено, очите — потънали в орбитите, едното по-дълбоко от другото. Завит е с платнище, което на врата е подгизнало от почти черна течност. Дясното му рамо е накълцано от няколко куршума и ръката се крепи само благодарение на ивиците плат на ръкава и вървите, с които са я закрепили. През първата нощ, когато го положиха там, ръката се подаваше от купчината мъртъвци и жълтата му длан, пълна с пръст, докосваше лицата на минаващите. Закачихме с игла ръкава за шинела.

Облак от смрад надвисна над останките на тези хора, с които сме живели в толкова непосредствена близост, с които толкова сме страдали заедно.

Като ги погледнем, казваме: „И четиримата умряха.“ Но те толкова са обезобразени, че ни е трудно да си мислим: „Те са.“ И само когато се отървем от тези неподвижни чудовища, усещаме празнотата, която те оставят сред нас, разкъсаните връзки.

Войниците от други роти или други полкове, чуждите хора, които минават оттук през деня — нощем се улавяш за всичко, което ти падне, все едно, живо или мъртво — потръпват от погнуса пред тези трупове, наредени един върху друг сред окопа. Понякога се ядосват:

— Как може да се държат така мърши?

— Срамота.

После добавят:

— То, вярно, че няма как да се махнат.

Сега-засега техният гроб е само нощта, черната нощ.

Утрото настъпва. Отсреща вече се вижда другият склон на урвата: кота 119, оголена, олющена, издрана височина с криволичещи като вени ходове, пресечени от успоредни окопи, в дъното на които се вижда глинестата тебеширена почва. Там нищо не се движи и нашите снаряди, които от време на време ги блъскат с широки снопове пяна като огромни вълни, сякаш нанасят звънки удари върху голям разрушен и изоставен пристан.

Нашата смяна свършва. Бледи, увити в подгизнали платнища на ивици за маскировка и с кални петна, другите постове също се измъкват от пръстта, в която са заровени, раздвижват се, започват, да слизат. Вторият взвод идва да заеме местата ни зад амбразурите. За нас — почивка до вечерта.

Прозяваме се, разхождаме се. Срещаме някой другар, после друг. Минават офицери с перископи и далекогледи. Събираме се, започваме отново да живеем. Обикновените подмятания се кръстосват, сблъскват. И ако не бяха разнебитеният вид, нестройните очертания на трапа, в който сме погребани, а също и принудителното приглушаване на гласовете, човек би помислил, че сме на задните линии. Все пак над всички ни тегне умора, лицата са пожълтели, клепачите — зачервени; от безсънието приличаме на хора, които са плакали. От няколко дена всички сме се прегърбили, състарили сме се.

Един след друг войниците от моето отделение се събират на един завой в окопа. Трупат се на мястото, където почвата е съвсем варовита и под кората пръст, от която стърчат прерязани корени, терасирането е разголило пластове бели камъни, лежали на тъмно повече от сто хиляди години.

Тук, в този разширен ход, се събира отделението на Бертран. Много сме намалели, понеже, без да се броят мъртъвците от онази нощ, сред нас не са вече Потерло, убит при смяна на караула, Кадилак, ранен в крака от парче снаряд едновременно с Потерло, (колко далечно ни се струва това време!), Тирлоар, Тюлак, изпратени в тила — единият поради дизентерия, другият поради пневмония, която взема лош обрат, както ни пише той в картичките, които ни изпраща, за да му поолекне, от централната болница, където гасне.