Анри Барбюс - Огънят

Той е мокър от дъжда, покрит с кал и с нещо като пяна, мръсен и ужасно блед, мъртъв от четири дена, там, до нашия насип, в издълбаната от снаряд яма, където седеше. Не бяхме го намерили, именно защото беше толкова близо до нас!

Само една тънка пръстена стена дели този изоставен в свръхчовешката си самота мъртвец и хората, които живеят в укритието до него. Изведнъж разбрах, че мястото, където си слагам главата, когато спя, е от другата страна на мястото, където е, облегнат ужасният труп.

Откъсвам лице от дупката.

Споглеждаме се с Паради.

— Още не бива да му казваме — шепне моят другар.

— Не, нали? Не веднага…

— Казах на капитана, за да го претърсят, и той каза: „Не съобщавайте веднага на малкия!“

Подухва лек ветрец.

— Миризмата се усеща!

— И как още!

Вдъхваме. Миризмата влиза чак в мисълта ни, разстройва душите ни.

— Така, значи — казва Паради, — от шестима братя само Жозеф остана. И да ти кажа право: мисля, че няма да е за дълго. Това момче няма да се пази, ще се навре да го убият. Трябва от небето да му падне някоя добра рана, иначе е свършен. Шестима братя, прекалено много е. Не намираш ли, че е много?

И добавя:

— Чудно колко близо бил до нас!

— Ръката му е точно до мястото, където си слагам главата.

— Да — казва Паради, — дясната ръка, на която е часовникът му.

Часовникът… Спирам… Въобразявам ли си, или сънувам?… Струва ми се, да, сега наистина ми се струва, че преди три дни, тъкмо затварях очи, през оная нощ, когато бяхме толкова уморени, чух нещо като тракане на часовник и даже се запитах откъде ли идва.

— Може неговият часовник да си чувал през земята — забелязва Паради, на когото разказвам това. — Тя, машинката, си работи, върти се, даже и човекът да е спрял. Пет пари не дава за тебе, кротичко си кара животеца.

Питам:

— Има кръв по ръцете. Къде ли е ударен?

— Не знам. Май в корема, като да имаше голяма черна дупка там. Или пък в лицето. Не забеляза ли едно малко петънце на бузата му?

Спомням си потъмнялото настръхнало лице на мъртвеца.

— Да, вярно, има нещо на бузата, ей тук. Да, може куршумът да е влязъл през там…

— Внимавай! — бързо казва Паради. — Ето го! Не биваше да оставаме тук.

Но не помръдваме, стоим нерешително, колебаем се. В това време Жозеф Менил идва право към нас. Никога не е изглеждал толкова крехък. Отдалеч се вижда колко е блед, колко изопнати, разстроени са чертите на лицето му, върви полека, сломен, прегърбен под бремето на неотменната натрапчива мисъл.

— Какво ви е на лицата? — пита ме той.

Видял е, че показвам на Паради мястото на куршума.

Правя се, че не разбирам, отговарям му нещо уклончиво.

— Аха! — разсеяно отвръща той.

В този миг изтръпвам от тревога — миризмата. Тя ясно се долавя и човек не може да се излъже: това е миризмата на труп. И никак не е чудно той да си помисли, че тъкмо…

Струва ми се, че изведнъж долавя този знак, печалния жалък зов на мъртвия.

Но Жозеф не казва нищо, тръгва, продължава самотната си разходка и изчезва на завоя.

— Вчера — казва Паради, — дойде точно тук с канчето си, пълно с ориз, дето не искаше да го яде. Като нарочно спря тук, глупчото му с глупчо, и аха… замахва и казва, че ще хвърли ориза, дето му останал, зад насипа, тъкмо дето е брат му. Това не можах да го изтрая, братче, хванах го за ръката и точно да метне манджата, оризът се разсипа тук, в окопа. Братче, че като се обърна към мене оня ми ти Жозеф, бесен, зачервен, че като взе да ми кряска: „Какво те прихваща, нещо да не си се чалнал?“ така ми вика. Стоях като идиот, не знам какво му измърморих, май нещо, че аз не нарочно. Той сви рамене и ме изгледа като петле. Тръгна си и вика на Монтрьой, който беше с нас: „Видя ли, вика, какъв тъпак!“ Нали знаеш, момчето не е от търпеливите. Колкото и да повтарям: „Е, голяма работа“, той все мърмори. И, разбираш, място не можах да си намеря, защото бях виновен, макар че иначе бях прав.

Връщаме се двамата. Мълчим.

Прибираме се в окопа, където са се събрали другите. Тук е бивш команден пост и затова укритието ни е широко.

Тъкмо да влезем и Паради се ослушва:

— От един час нашите батареи нещо взеха много да гърмят, а?

Разбирам какво иска да каже и неопределено махам с ръка:

— Ще му се чуе гласът, братче, ще му се чуе!

В укритието пред трима слушатели Тирет разправя случки от казармата. В един ъгъл Мартро хърка, настанил се е при входа и за да слезеш, трябва да прекрачиш късите му крака, които сякаш са вмъкнати в трупа му. Друга група войници, коленичили около едно сгънато одеяло, играят на карти.