Анри Барбюс - Огънят

— Аз раздавам!

— Четиридесет, четиридесет и две! Четиридесет и осем! Стига!

— Ама късмет има това животно! Сигурно носи три чифта рога! Не ща да играя вече с тебе. Тая вечер ме обра и оня ден също, тапир такъв!

— Ами ти защо не хвърли картите, дето не ти трябват, гъска с гъска!

— Само поп имах.

— Имаше поп пика.

— Поп имал, плюнка такава!

— Пфу! — мърмори в един ъгъл някой, който закусва. — Това сирене струва двайсет и пет су, ама е чиста мръсотия; отгоре миризлив маджун, вътре гипс, троши се.

В това време Тирет разправя как някакъв опак помощник-командир двадесет и един ден го тормозил:

— Такава свиня беше, братче, дето няма друга по света. Никого не оставяше на мира, треперехме, като го видим в канцеларията. Изтегнал се на един стол, дето не се вижда под толума му, с ей такова кепе, целият в галони, отгоре до долу, същинска бъчва. Страшен беше с войниците. Викаше се Льоб. Ясно, че беше шваба!

— И аз го знам! — вика Паради. — Щом почна войната, обявиха го за негоден за военна служба, то се знае. Още аз като бях запас, той вече кръшкаше, ама дойдеше ли работа да те трови, на който ъгъл те срещне, ще те спипа: за едно незакопчано копче те праща един ден в карцера. А не дай боже нещо друго да не ти е в ред! Петнайсет минути ще те извади да ти крещи пред всички, пък те умират от смях: той мисли, че на тебе се смеят, ама ти си знаеш, че с него се майтапят, само че каквото и да си мислиш, карцерът си беше карцер.

— Пък имаше една жена — продължава Тирет. — Дърта…

— И нея я помня — вика Паради, — холера с холерата й.

— Някои си влачат кучето навсякъде, тоя пък — нея, тая отрова, жълта като едни жълти ябълки, дето има, знаеш, пък бедрата й два кокала и зла… зла! Тя навиваше оня дърт завързак срещу нас: ако не беше тя, той си беше по-скоро будала, отколкото лош. Та можеш да си представиш какви истории бяха…

В този момент Мартро, който спи до входа, се събужда и нещо изпъшква. Попривдига се, сяда на сламата като затворник и брадатият му силует се очертава на стената като китайска сянка, той върти кръглите си очи, взира се в тъмнината, в нещо, което очевидно току-що е сънувал.

После прокарва ръка пред очите си и започва да разправя за нощта, когато се качихме в окопите, сякаш тя има нещо общо със съня му.

— Ама бъркотия беше тая нощ! — казва той още сънен. — Ей, каква нощ! И толкова войска, роти, цели полкове викат и пеят, като се изкачват по пътя! На светлото между сенките се виждаха войници на тълпи, също като водата в морето, а от артилерийските конвои и от санитарните коли, дето ги срещахме през оная нощ, ни махат. Никога нощем не съм виждал толкова конвои, никога!

После се блъска с юмрук в гърдите, понамества се, измърморва нещо и се умълчава.

Гласът на Блер се издига и издава страха, който се таи в душата на всекиго от нас:

— Четири часът стана. Късно е вече днес да става нещо.

В другия ъгъл един от играчите ругае:

— Е, какво, ти ще играеш ли, или няма да играеш, червей такъв!

Тирет продължава историята за своя командир:

— Та, разправям ви, един ден в казармата ни дадоха да ядем чорба с лой. Жива болест, братче. Тогава един от войниците отиде да говори с капитана и му занесе канчето си, навря го под носа му.

— Ама галош — кряскат бясно в другия ъгъл, — защо не игра тогава коз, бе?

— „Я не ми тикайте това под носа — вика капитанът. — Та то вони!“

— Друга ми беше играта — трепери недоволно, но несигурно един глас.

— И капитанът прави рапорт до командира. Командирът пристига и размахва рапорта: „Я дайте да видя, вика, къде е тая чорба, дето за нея сте седнали да дигате бунт, я дайте да я опитам!“ Носят му едно чисто канче. Той души: „Какво, вика, ами тя много хубаво мирише! Такава тлъста чорба ви даваме, пък вие!…“

— Не си ти за игра! Той нали беше метър. Тъпанар! Кокошка! Знаеш, ти просто…

— Та, значи, в пет часа, когато излизаме от казармата, двете плашила се наговарят и пресрещат пехотинците, дето излизат. Гледат да видят няма ли да сгащят някого за нещо и оня вика: „Аха, момчета, вие с мене шеги си правите, ще се оплаквате от чорбата, дето аз я ядох, та ушите ми плющяха, и командирката също, нали? Чакай сега да видим аз пък ще ви изпусна ли… Ей, ти там, оня с дългата коса, големия артист, я ела малко насам!“ И докато злобарят лае, злобарката седи изправена като кол и само кима с глава: „Да, да, да!“

— … То зависи. Той нали нямаше коз. Това е по-специален случай.

— И изведнъж оная пребледня, пребледня като платно, слага си ръката на търбуха и нещо я разтриса и изведнъж посред площада и пред всички пехотинци си изпуска чадъра и започва да бълва.