Анри Барбюс - Огънят

Отново гледам как се приближават и се събират изцапани с пръст и от пълния със сив дим въздух, онези, с които не сме се разделяли от самото начало на войната — братски свързани, закотвени един за друг, гледам техните лица, привични движения. Но сега различията в облеклата на тези пещерни хора не бият толкова на очи, както в началото…

В устата си чичо Блер има блестящи нови зъби, толкова нови и блестящи, че в жалкото му лице виждаш само тях. За него поставянето на тези чужди зъби се превърна в събитие; той постепенно свикна и вече от време на време дори яде с тях. Те дълбоко промениха характера, нравите му: той вече почти, не е изцапан с чернилки, почти не ходи разпасан. След като така се разхубави, изпитва нужда да бъде спретнат. В момента е тъжен, може би — о, чудо на чудесата! — защото няма как да се измие; Свит в един ъгъл, полуотваря помътнели очи, дъвче и хапе мустаците си на стар ветеран от Наполеоновата гвардия, които някога бяха единствената украса на лицето му, и от време на време плюе по някой косъм.

Хремав, подтиснат, като проскубан, Фуйад зъзне или се прозява. Мартро не се е променил, все си е такъв космат, с кръгли, сиви очи и толкова къси крака, че коланът му сякаш не държи и панталоните му непрекъснато се свличат. Кокон си е все същият Кокон със сухото си като пергамент лице, с вечните си изчисления; но от една седмица той е жертва на някакво необикновено нападение на въшки, чиито поражения личат чак по врата и китките на ръцете му и затова се усамотява и води дълги сражения, а после, когато се завърне сред нас, стои затворен и раздразнителен. Паради си е запазил все същите прекрасни цветове и добро настроение: той е неизменен, неизтощим. Щом се появи като нов афиш върху фона на торбите с пръст, отдалеч се усмихваш. Нищо не успява да промени Пепен, който скитосва с парче мушама на червени и бели квадратчета на гърба и с лице като острие на нож, със студения си сив поглед като отблясък на кама, не се е променил и Волпат: с къси гетри, с одеяло на раменете и анамитско лице, татуирано с мръсотия. Нито Тирет, макар че от известно време е възбуден — неизвестно по каква тайнствена причина — и има кървави жилчици в очите. Фарфаде се държи настрана, замислен, сякаш чака нещо. При раздаването на писмата се събужда от мечтанието си колкото да отиде да погледне пощата, после отново се затваря в себе си. Ръцете му на чиновник грижливо пишат многобройни картички. Той не знае за края на Йодокси. Ламюз на никого другиго не спомена за последната страшна прегръдка на нейния труп. Разбрах, че съжалява, задето онази вечер ми е доверил за случилото се и до смъртта си с упорита стеснителност ще таи тази страшна непорочна тайна. Ето защо Фарфаде продължава да живее с мечтата за живия златокос образ, с който се разделя само когато разменя с нас едносрични думи. Ефрейторът Бертран се държи все така по военно му, сериозно, винаги готов да ни се усмихне спокойно, да даде ясни обяснения за всичко, за което го питаме, да помогне на всекиго да изпълни дълга си.

Разговаряме както по-рано, неотдавна. Но понеже трябва да сдържаме гласовете си, не сме толкова словоохотливи и в думите ни се долавя скръбно спокойствие.

Става нещо неестествено: от три месеца пребиваването на всяко военно поделение в окопите на първа линия трае четири дена. А ние сме вече от пет дена тук и за смяна не се говори. Носят се слухове за предстояща атака, разпространявани от свръзките и войниците по наряд, които всяка втора нощ, макар и не дотам редовно, ни снабдяват с припаси. Към тези слухове за офанзива се прибавят и други признаци: отпуските са прекратени, никакви писма вече не пристигат, офицерите видимо са се изменили, станали са по-сериозни, по-близки. Но разговорите по този въпрос винаги завършват със свиване на раменете: никой никога не предупреждава войника за онова, което ще правят с него; на очите му слагат превръзка и я махат едва в последния, миг. Така че ние си повтаряме:

— То ще се разбере.

— Ще чакаме, какво ще правим!

Мъчим се да не мислим за трагичното събитие, което предчувствуваме било поради невъзможността да го обхванем изцяло, било защото не успяваме да разберем наредби, които са като тайни писма, било поради безгрижно примирение, поради вярата, че и този път ще минем покрай опасността. Така или иначе, въпреки предупредителните признаци, въпреки пророчествата, които, изглежда, се сбъдват, ние машинално затъваме в непосредствените грижи, с тях се и ограничаваме: гладът, жаждата, въшките (от пощенето всичките ни нокти са окървавени) и голямата умора, която ни е съсипала.