Анри Барбюс - Огънят

Изведнъж небето се осветява — ракета. Мястото, в което съм като загубен, смътно се очертава и изниква около мене. Разкъсаната начупена линия на окопа ни се изрязва и аз забелязвам залепени до предната му стена на всеки пет крачки нещо като отвесни летви — сенките на нашите постове. До тях пушките проблясват под капките светлина. Окопът е подсилен е торби пръст; навсякъде е разширен и на много места изтърбушен от срутвания. При звездната светлина на ракетата торбите пръст, сплескани една върху друга и поразместени, приличат на разединените плочи на древен паметник в развалини. Гледам през амбразурата. В белезникавата мъглявина, разпръсната от метеора, различавам редицата колове и дори тънките линии бодлив тел, които се кръстосват между коловете. Сякаш перо драска и зачертава бледото надупчено поле. По-ниско в нощния океан, изпълнил бездната — тишина и неподвижност.

Слизам от наблюдателницата и се отправям към съседа си по караул. Простирам ръка и го докосвам.

— Ти ли си? — казвам му тихо, без да го позная кой е.

— Да — отвръща ми човекът, без и той да знае кой съм, сляп като мене в мрака, и добавя: — Сега е спокойно. Преди малко мислех, че ще атакуват; може би се опитаха там, дето изръсиха мръсните си гранати. Нашите седемдесет и пет милиметрови откриха преграден огън… прас… прас… Брате, взех да си викам: „Ей, тия седемдесет и пет милиметрови стрелят, сякаш им плащат.“ Ако швабите се излезли, добре са ги наредили! На, слушай, там, дето падат топчетата. Чуваш ли?

Той млъква, отпушва манерката, отпива една глътка и когато изрича тихо последното изречение, ме лъхва на вино:

— Ах, мръсна война! Да не мислиш, че в къщи няма да ни е по-добре? Ей, какво става? Какво ли го прихващат тоя?

Изстрел изплющява край нас и описва рязка, къса, фосфоресцираща линия. Тук-таме от нашите позиции се чуват други залпове — нощем пушечните изстрели са заразителни.

Сред гъстата тъмнина, надвиснала пак като покрив, опипом отиваме да разпитаме един от нашите стрелци, за да разберем какво се е случило. Препъваме се и често политаме един към друг, докато стигнем; побутваме войника.

— Е, какво става?

Сторило му се, че нещо се движи, оказало се, че няма никого. Връщаме се — непознатият съсед и аз — в непрогледния мрак по десния път, покрит с тлъста кал; вървим несигурно, с мъка, превити, сякаш носим смазващ товар на гърба си.

В една точка на хоризонта, после в друга, навсякъде около нас гърмят оръдия и оглушителният им тътен се смесва със свистенето на пушечна стрелба, която ту се развихря, ту замира, и на гроздовете гранати, по-звънки от пукота на льобела или на маузера, почти като звука на старите класически пушки. Вятърът още повече се засилва, става толкова яростен, че трябва да се крием от него в мрака: огромни пълчища облаци минават пред луната.

Двамата с другия войник заставаме близо един до друг, дори се блъскаме, но не можем да се познаем, виждаме се при отражението на топовните изстрели; стоим притиснати от мрак сред огромен кръг пожари, които лумват и изгасват в заобикалящия ни ад.

— Проклет живот! — казва човекът.

Разделяме се и всеки отива в своята амбразура да се взира до премаляване в неподвижните предмети.

Каква ли страхотна, зловеща буря ще се разрази?

Бурята не избухна онази нощ. В края на дългото очакване, при първите проблясъци на деня дори настъпи затишие.

Докато зората се спускаше над нас като бурна вечер, още веднъж видях как изплуват и оживяват под катраненото було на ниските облаци стръмните, печални и мръсни, безкрайно мръсни, с гърбици от отломки и смет брегове на порутения окоп, където се намираме.

Бледото облачно небе просветва и оцветява с оловна белота пясъчните торби, чиито издути страни смътно проблясват като дълга купчина огромни черва и вътрешности, извадени върху земята.

В стената зад мене има ниша и там се издига нещо като клада от водоравно, положени предмети.

Стволове на дървета? Не — трупове.

От браздите се надигат писъци на птици, пустеещите поля се очертават по-ясно, светлината напълва като цвят на върха на всяка тревичка, оглеждам урвата. Там, където свършва разбуненото поле с високи вълни от пръст и обгорели ями, отвъд настръхналите колове все още се простира застинало езеро от мрак и пред отсрещния склон все така се издига стена от тъмнина.

После се обръщам и гледам мъртъвците, които малко по малко изникват от мрачините, сякаш излагат на показ застиналите си, покрити с петна тела. Те са четирима: нашите другари Ламюз, Барк, Бике и малкият Йодор. Разлагат се съвсем близо до нас, запушвайки наполовина широката извита и кална бразда, която живите все още се мъчат да защищават.