Анри Барбюс - Огънят

— И с немския сто и пет милиметров нямаш време да залегнеш и да си скриеш месата. Това веднъж един артилерист ми го обясни.

— Аз пък ще ти кажа, че снарядите на флотските топове и да ги чуеш нямаш време — първо те цапват.

— Ами тоя мръснишки нов снаряд, дето гръмва, след като рикушира и изскочи от земята и пак се забие един-два пъти на шест метра… Като знам, че насреща ми има такива, тръпки ме побиват. Помня веднъж…

— Това нищо не е, синчета — казва новият подофицер, който минава край нас и спира. — Да бяхте видели нас как ни поръсиха при Вердюн, тъкмо оттам идвам. И само тлъсти мачоци: триста и осемдесет милиметрови, четиристотин и двадесет милиметрови, двете четиридесет и четири милиметрови. С тях като са те шашнали, можеш да кажеш: „Знам какво е да те шашнат!“ Горите бяха пожънати като жито, отхлупиха всички укрития и даже ги пробиха, дори с по три реда греди да имаше в земята, поръсиха всички кръстопътища, вдигнаха във въздуха всички пътища и ги направиха на такива едни продълговати гърбици от натрошени обози, разбити топове, нагъчкани един в друг трупове, сякаш с лопата са гребани. По кръстопътищата гледаш по трийсет души проснати наведнъж; гледаш човеци, дето се мятат и се въртят във въздуха най-малко на петнайсет метра, и парчета от панталони, закачени по върховете на дърветата, колкото са останали. Гледаш как тия триста и осемдесет милиметрови влизат в някоя бърлога, в самия Вердюн, през покрива, пробиват два-три етажа и избухват чак долу, и цялата сграда, няма как, избухва. А в полето цели батальони се пръскат и залягат като дребен безпомощен дивеч. Из нивите на всяка крачка гледаш парчета дебели, ей колкото ръката ми и ей такива широки, та трябваше четирима войници да ги дигат, такова парче желязо, ти казвам! Пък нивите сякаш пълни с камънак!… И тъй с месеци. То не е за разправяне, не е за разправяне! — повтори подофицерът и отиде вероятно да сподели с други спомените си.

— Ефрейторе, я погледни тия момчета там, да не са нещо изкукуригали?

По обстрелваната позиция се мяркат дребни човечета, забързани към местата на взривовете.

— Тия са артилеристи — казва Бертран. — Щом избухне бомба, те тичат да ровят, та да намерят взривителя в дупката, защото положението на взривителя, начинът, по който се е забил, дава направлението на батареята, нали разбираш? А разстоянието просто се чете, отбелязано е на скалата, издълбана около взривителя в момента, когато изровиш снаряда.

— Нищо, бива си ги тия чешити, дето излизат през такава пукотевица!

— Артилеристите, братче — казва някакъв войник от друга рота, който се разхожда в окопа, — или са добри, или лоши, средно няма. Или са смелчаци, или са мухльовци. Аз например.

— То си е така за всички войници това, дето го разправяш.

— Може. Ама аз не ти приказвам за всички войници. Приказвам ти за артилеристите и ти казвам, че…

— Хей, момчета, няма ли да си потърсим някое укритие да си приберем кокалите? Че не е чудно някое парче да ни цапне по главата.

Чуждият войник не успява да довърши разказа си, а Кокон, който е изпълнен с дух на противоречие, заявява:

— Добре ще се наредим в твоето скривалище, то и тук, вън, не е кой знае колко весело, ама пък…

— Я гледайте, там мятат мини! — казва Паради и сочи нашите позиции на височината вдясно.

Мините се издигат нагоре почти отвесно, като чучулиги, клатушкат се и шумолят, после спират, колебаят се за миг и се спускат направо, като едва в последния миг предизвестяват за падането си с добре познат „детски писък“. Оттук хората по възвишението приличат на подредени играчи, които играят на топка.

— Брат ми ми пише — казва Ламюз, — че в Аргон обстрелвали с „гугутки“, както те им викали. Едни такива големи, тежки, изстрелвани отблизо. Пристигали с гукане, ама вярно, вика той, и като изгърмят, ела гледай какво става, вика.

— Няма по-лошо от окопното оръдие, дето сякаш по тебе тича и се хвърля отгоре ти, снарядите му избухват в самия окоп, просто подбръсват насипа.

— Слушай, слушай, чу ли?

Към нас се понася писък; после изведнъж спира. Снарядът не избухва.

— Тоя го домързя — установява Паради.

И всички наостряме уши, за да чуем или за да не чуем свистенето на други такива снаряди.

Ламюз казва:

— Всички поля, пътища, села насам са покрити с неизбухнали снаряди от всички калибри; и наши също, което си е вярно. Земята сигурно е пълна с такива, дето не се виждат. Чудя се какво ли ще правят хората после, като дойде време да кажат: „Добре, ама трябва пак да се оре.“