Анри Барбюс - Огънят

Барк ни обяснява, макар и да знаем:

— Гърнето достатъчно ти пази тиквата от оловните мъниста. Те могат да ти строшат рамото, но не те довършват. Е, то се знае, не трябва да блееш и да чакаш. И гледай да не си вдигаш мутрата, докато пука, или пък да протягаш ръка да видиш вали ли. Докато нашето седемдесет и пет милиметрово…

— Не са само седемдесет и седем милиметрови — прекъсва го Менил Андре. — Всякакви стрелят. Погледни…

Долавя се остро, треперещо свистене, скърцане, пукот и по огромните склонове, в дъното на чиито укрития са нашите, се трупат облаци с най-различни форми: пламтят чудовищни мъгливи пера, примесени с гроздове пара, прави светли влакна, снопове избликват и се спускат надолу — смесица от бяло и сивозеленикаво, черно като въглен или медно-червеникаво, със златисти отблясъци или с мастилени петна.

Последните два взрива са някъде съвсем наблизо; те вдигат огромни черни и огненочервени топки прах над разораното поле и изпълнили предназначението си, се отпускат и се понасят лениво по вятъра, приемайки очертанията на приказни змейове.

От дъното на трапа сред тази местност, населена с бляскави и жестоки видения, в полето, смазано от небето, нашата редица наднича изпод земята, извръща се към тях и ги следи с очи.

— Тия, дето избухват във въздуха, са сто и петдесет милиметрови.

— Даже двеста и десет милиметрови, теле такова!

— Има и гаубични. Гадове! Гледай тоя!

Снарядът докосва земята, избухва сред ветрилообразен тъмен облак от пръст и отломки. Сякаш през разцепената земя изригва вулкан от самата утроба на вселената.

Адски грохот ни заобикаля. Изпитваме невероятно усещане на непрекъснато растяща ярост, на постоянно усилващ се всемирен гняв. Буря от дрезгави, глухи трясъци, разюздани вопли, пронизителен животински вой настървено връхлитат обвитата в димни дрипи земя, в която стоим заровени до врата и която вятърът на снарядите сякаш блъска и люлее.

— Слушай — крещи Барк, — пък някои разправяха, че ония вече нямали муниции.

— Ех, тая песен е стара! Както и другите лъжи, дето вестниците ги плещят.

Равномерно тиктакане се извисява сред обърканите шумове. От всички шумове на войната това бавно чаткане като на кречетало най-вече вледенява сърцето.

„Мелницата за кафе“! Нашите са, слушай: ударите са равномерни, докато швабските правят так…, так-так-так…, так, так…, так.

— Имаш много здраве! Това не е шевната машина, ами мотоциклет бръмчи по пътя за трийсет и първо укритие, ей там.

— Аз пък мисля, че ще да е някоя вещица на метла, дето е решила да погледне отвисоко — хили се Пепен и вдигнал нос, оглежда простора, следи да зърне самолет.

Започва спор. Трудно е да се разбере! Няма как. Сред най-различните трясъци, колкото и да си привикнал, не можеш да се оправиш. Нали оня ден един взвод, като бил в някаква гора, за миг помислил, че започва нападение, пък то муле започнало да реве недалеч.

— Слушай, тая сутрин май има доста балони във въздуха — забелязва Ламюз.

Вдигаме очи, броим.

— Осем балона откъм нас и осем откъм швабите — казва Кокон, който вече ги е преброил.

И наистина, над хоризонта, на равни разстояния срещу групата на вражеските прикачени балони, които изглеждат по-малки поради разстоянието, плават осем дълги, леки и зорки „очи“ на армията, свързани с главното командуване чрез живи въжета.

— Те ни виждат така, както ги виждаме ние. Как искаш да им убегнеш на тия големи богове?

— Ето нашите им отговарят.

И наистина, изведнъж иззад гърбовете ни изтрещява ясен, пронизителен, оглушителен пукот на седемдесет и пет милиметрово оръдие. То започва да трещи без прекъсване.

Неговият гръм ни възбужда, опиянява. Викаме при всеки снаряд, споглеждаме се, без да се чуваме един друг — с изключение на необикновено пронизителния глас на „голямата уста“ Барк, — сред думкането на този фантастичен барабан, чиито удари са топовни изстрели.

После обръщаме очи напред, изпъваме вратове и виждаме горе на възвишението как се открояват редица адски дървета, чиито страшни корени се впиват в невидимия склон, където е стаен противникът.

— Това какво е?

Докато батареята седемдесет и пет милиметрови оръдия, която е на сто метра зад нас, продължава да трещи — сякаш ясни удари от огромен чук по наковалня, последвани от шеметно мощен, бесен вой, — силно клокочене заглушава грохота. Пак стрелят откъм нашите линии.

— Тоя си го бива!

Снарядът цепи въздуха може би на хиляда метра над главите ни. Неговият шум покрива всичко останало като звуков купол. Дъхът му е бавен; чувствува се, че този снаряд е по-тумбест, по-огромен от другите. Чуваме го как минава, спуска се напред с тежко и растящо бучене, като влак на метро, когато пристига на станция; после тежкото му свистене се отдалечава. Наблюдаваме възвишението отсреща. След няколко секунди то се покрива с облак, розов като сьомга, и вятърът го разстила върху половината хоризонт.