Анри Барбюс - Огънят

— Първо оръдие, същия мерник! Две десети вляво! Три залпа през минута!

Неколцина от нас се решават да подадат глава над насипа и за миг успяват да обхванат с поглед цялото бойно поле, около което нашата рота се мъкне от тази сутрин.

Съзирам огромно сиво поле, в което вятърът сякаш тласка нашир нещо като леки вълни от прах, на места пресечени с остри гребени от дим.

Тук-таме в огромното пространство, по което слънцето и облаците хвърлят черни и бели петна, смътно проблясват стрелящите батареи; за миг то цялото лумва в кратки огньове; после част от полето изчезва зад бяла мъглива завеса, нещо като снежна вихрушка.

Далеч над безкрайните зловещи поля, заличени, сиви като дрипи, осеяни с трапове като древни гробища, забелязвам нещо, което прилича на разпокъсана хартия: тънкия скелет на църква; и от единия до другия край на пространството като в изписана страница — неясни редици отвесни черти, приближени и подчертани: това са пътища с дървета. Тънки извити линии опасват полето надлъж и шир, разделят го на квадрати; тези извити линии са обсипани с точици — хора.

Различават се по-ясни отсечки, образувани от човешки точици, които излизат от вдлъбнатите черти, движат се из полето под ужасното разбунено небе.

С мъка можеш да повярваш, че всяко от тези петънца е човек с тръпнеща уязвима плът, напълно беззащитно същество сред простора и изпълнено с дълбоки мисли, спомени, образи; чувствуваш се като заслепен от този прашец, от това множество хора, дребни като звездите в небето.

Мои нещастни братя, нещастни непознати, сега е ваш ред, после ще дойде нашият ред. Може би утре и ние ще почувствуваме как небето избухва над главите ни, как земята се отваря под краката ни, как несметна армия снаряди връхлита срещу нас и ни помита сто, хиляда пъти по-силен от урагана вихър.

Изтласкват ни към тиловите укрития. Пред нашите очи гасне смъртното поле. В ушите ни заглъхват ударите по чудовищната наковалня на облаците. Шумът от всемирното разрушение стихва. Отделението егоистично се обвива в привичните шумове на живота, потъва в ласкавата теснота на укритията.

Събуден внезапно, отварям очи в тъмнината.

— Какво? Какво има?

— Твой ред е да караулиш. Два часът — казва ми ефрейтор Бертран.

Чувам го, но не го виждам през отвора на дупката, в дъното на която лежа.

Изръмжавам, че отивам веднага, поразтърсвам се, прозявам се в тясното като гроб укритие; простирам ръце — те докосват меката студена глина. После запълзявам през плътния мрак, който изпълва укритието, преминавам през тежката миризма, провирам се между проснатите тела на другарите, които спят като заклани. Политам, препъвам се в оръжие, раници, торби, още сънен, още недошъл на себе си, докопвам пушката си и заставам прав на открито, сред пронизващия черен ветрец.

Зъзнейки, следвам ефрейтора, който потъва между високи тъмни купчини, чиито основи странно се стесняват, докато вървим. Той спира. Тук е. Забелязвам голяма сянка, която се отделя на половин височина от призрачната стена и слиза. Сянката се прозява, сякаш цвили. Качвам се на нейното място в нишата.

Луната е забулена в мъгла, но все пак пръска разсеяна светлина, към която окото постепенно привиква. Но и тази светлина угасва, когато широк дрипав облак се понася по небето. Едва различавам нещата. Пипнешком намирам рамката и дупката на амбразурата, която е пред лицето ми, с по-сигурна вече ръка докосвам в една вдлъбнатина куп гранати.

— Ей, брат, отваряй си очите — тихо ми казва Бертран.

— Не забравяй, че пред тебе вляво е нашият подслушвателен пост. Хайде, до скоро виждане.

Стъпките му се отдалечават, последвани от сънливата крачка на часовоя, когото сменям.

Куршуми пукат от всички страни. Изведнъж един куршум се удря очевидно в насипа на окопа, на който съм се опрял. Подавам лице от амбразурата. Нашата линия се вие в горната част на урвата: пред мене склонът се спуска надолу и в тази бездна от мрак, където той потъва, нищо не се вижда. С време очите ми започват да различават правилната редица колове на нашата мрежа, забучени на границата, и тук-там кръгли рани от малки, средни и огромни снаряди; някои от тях, съвсем близките, са пълни с тайнствени неща. Ветрецът духа в лицето ми. Нищо не помръдва, движат се само вятърът и капките, които се стичат от огромното влажно небе. Толкова е студено, че непрестанно зъзна. Вдигам очи: оглеждам се насам-натам. Угнетяващ траур смазва всичко. Струва ми се, че съм сам, като корабокрушенец сред свят, разрушен от стихии.