Анри Барбюс - Огънят

— Видя ли тая сутрин Жозеф? — пита Волпат. — Нещо не е в ред, горкото момче.

— Ще направи някоя лудост, дума да няма. Нали разбираш, това момче е осъдено. При пръв случай ще се наниже на куршум, това си е сигурно, както е сигурно, че сега те гледам.

— Ами то туй, дето му се случи, не е малка работа, човек може за цял живот да се шашне. Шестима братя са, знаеш.

Четирима по-рано убити: двама в Елзас, един в Шампан, един в Аргон. Ако и Андре е убит, стават пет.

— Ако беше убит, щяхме да намерим трупа, щяхме да го видим от наблюдателния пункт. Няма какво да го увъртаме. Ако искаш да знаеш, оная нощ, когато бях патрул, той на връщане сигурно се е объркал. Запълзял е накриво, клетникът, и е попаднал в швабските линии.

— Може и да се е оплел в техните бодливи телове.

— Казвам ти, ако беше така, щяхме да го намерим, защото швабите нямаше да ги е грижа за трупа му. Навсякъде търсихме, дума да няма. А щом не се намери, значи ранен или неранен, той им е паднал в лапите.

Тази толкова логична хипотеза приемат всички — и сега, след като сме убедени, че Андре Менил е пленник, вече не се интересуваме от него. Но продължаваме да съжаляваме брат му.

— Горкият, пък е толкова млад!

И хората от отделението скришом го поглеждат.

— Прегладнях! — казва изведнъж Кокон.

Понеже часът за ядене е минал, искаме си храната. Тя е тук, защото ядем останките от онова, което ни донесоха предния ден.

— Къде му е главата на ефрейтора, че ни оставя гладни. Сега ще му кажа. Ей, ефрейторе, защо не се сещаш да ни дадеш да ядем, а?

— Да, да, искаме да ядем! — повтаря групата на вечно гладните.

— Идвам, идвам — тича Бертран, той денонощно е на крак.

— Виж какво — обажда се Пепен, който си е опак човек, — дума да не става, че пак ще ям тези помии; като нищо ще отворя кутия месо.

Всекидневната история с храната отново става център на драмата, която изживяваме.

— Никой да не пипа запасните си провизии! — казва Бертран. — Щом видя капитана, ще ви разпределя яденето.

Той се връща, носи и ни раздава картофена салата с лук. Докато дъвчем, лицата ни са отпуснати, очите се проясняват.

Паради яде с полицейско кепе на главата. Нито мястото, нито моментът са за такова нещо, но кепето е ново, шивачът, който отпреди три месеца му го беше обещал, му го даде едва в деня, когато ни изпратиха на първа линия. Сложено върху добрата му цветуща кратуна, мекото двувърхо кепе от яркосиньо сукно му придава вид на изрязан от мукава полицай с ярко боядисани очи. Докато яде, Паради втренчено ме гледа. Приближавам се до него.

— Екстра си.

— Зарежи тая работа — отвръща той. — Искам да ти кажа нещо. Ела малко насам.

После протяга ръка към малката си манерка, до половината пълна, сложена до приборите и нещата му, поколебава се и накрая решава да прибере за по-сигурно виното в гърлото си, а манерката в джоба. Става.

Тръгвам след него. На минаване той взема каската си, която се търкаля върху пръстеното стъпало. След десетина крачки се спира и ми казва съвсем тихо, със странен израз на лицето, без да ме погледне, както постъпва обикновено, когато е развълнуван.

— Аз знам къде е Менил Андре. Искаш ли да го видиш? Ела.

После сваля полицейското кепе, сгъва го, прибира го в джоба си и слага каската. Отново тръгва. Следвам го мълчаливо.

Завежда ме на петдесетина метра, до едно място, където се намира общото ни укритие и мостчето от торби, под което винаги когато се провираме, ни се струва, че този свод от кал ще ни се стовари върху гърбовете. След мостчето в стената на окопа има ниша със стъпало от леса, замазана с глина. Паради се качва на него и ми прави знак да го последвам върху тази тясна плъзгава площадка. На времето на това място имаше амбразура за караул, сега е разрушена. Тя е малко по-ниска и има два щита против куршуми. Принудени сме да се наведем, за да не се подадат главите ни в дупката.

Паради ми казва все така тихо:

— Аз поразместих двата щита, за да видя. Защото си имах едно на ум. Сложи си окото на тая дупка.

— Нищо не виждам. Дупката е запушена. Какъв е тоя вързоп дрехи?

— Той е — казва Паради.

Ах! Труп, седнал в една яма, ужасно близко…

Прилепям лице до стоманената плоча и намествам око в дупката на щита. Цял го виждам. Клекнал. Главата, клюмнала напред, положил на коленете ръце с полусвити пръсти като куки. И е съвсем, съвсем близо! Познава се съвсем, ясно въпреки изцъклените мътни очи, въпреки тинестата брада и разкривената уста с изхвръкнали зъби. Той сякаш едновременно се мръщи и се усмихва на пушката си, цяла в кал, изправена до него. Прострените му напред ръце отгоре целите са сини, а отдолу — кървави, зачервени от влажния адски отблясък.