Анри Барбюс - Огънят

— Ей, внимавай! — стряска ни Паради. — Нещо викат в окопа. Не чувате ли? Не викат ли „тревога“?

— Тревога ли? Да не си луд?

Неуспял да изрече, и някаква сянка се очертава в ниския вход на прикритието и крещи:

— Тревога, двадесет и втора рота! На оръжие!

Тишина. После някакво възклицание.

— Знаех си — шепне Паради през зъби и пълзи по колене към отвора на къртичините, където седим.

После всички замлъкваме: Сякаш сме онемели. Набързо се надигаме. Бързаме да се приготвим, както сме свити или коленичили. Закопчаваме коланите; сенки на ръце се мятат насам-нататък; набутваме разни предмети из джобовете. И излизаме безредно, като влачим след себе си раниците за презрамките, одеялата, торбите.

Вън просто оглушаваме. Пукотевицата се е удесеторила и ни обгръща отляво, отдясно, отпред. Нашите батареи гърмят без прекъсване.

— Мислиш ли, че атакуват? — подхвърля един глас.

— Де да знам! — кратко, раздразнено отвръща друг.

Стискаме челюсти. Преглъщаме приказките. Бързаме, бутаме се, блъскаме се и ръмжим, без да говорим.

Разнася се заповед:

— Раници на гръб!

— Има заповед за отмяна… — крещи един офицер, който минава из окопа с широки крачки, като разблъсква кората с лакти.

Останалата част от изречението се изгубва заедно с него.

Заповед за отмяна! Видима тръпка преминава по редиците, думите стигат право до сърцето, главите се вдигат, всички замират в странно очакване.

Не. Заповедта за отмяна се отнасяла само до раниците.

Без раници; одеялото през рамо, инструментът на кръста.

Развързваме одеялата, измъкваме ги, премятаме ги. Все така мълчаливо, стиснали уста, втренчили поглед.

Ефрейторите и фелдфебелите някак трескаво шарят нагоре-надолу, като мълчаливо разблъскват бързащите наведени войници:

— Хайде, по-бързо! Хайде, хайде, какво правите! Ще побързате ли, или няма да побързате?

Отред войници със знак кръстосани секири на ръкава си пробиват път и бързо копаят дупки в стените на окопа. Хвърляме им коси погледи, докато довършваме приготовленията си.

— Тия пък какво правят?

— За да се изкачим.

Готови сме. Войниците се строяват все така мълчаливо, със сгънатите одеяла, с каишка на каската под брадичката, опрени на пушките. Гледам свитите им бледи, хлътнали лица.

Това не са войници, а хора. Не са авантюристи, воини, родени за клане — като касапи, нито добитък. Под униформата те са си останали орачи и работници. Цивилни, изтръгнати от корена си. Готови са. Чакат сигнал за смърт и убийство, но ако се вгледаш в лицата им, оградени с отвесните лъчи на щиковете, виждаш, че те са просто хора.

Всеки от тях знае, че ще изложи главата, гърдите, корема си, цялото си незащитено тяло на предварително насочените пушки, на снарядите, на струпаните и готови гранати, главно на равномерно стрелящата и почти безпогрешна картечница — на всичко, което ги чака отвъд и страховито мълчи, — преди да срещнат другите войници, които те ще трябва да убиват. Тези хора не гледат на живота си леко, като бандити, не са заслепени от гняв като диваци. Въпреки пропагандата, която ги обработва, не са възбудени. Те стоят над несъзнателния гняв. Не са пияни, нито опиянени. С ненакърнено съзнание, както са с ненакърнена сила и здраве те се събират тук, за да участвуват още веднъж в лудата игра, наложена на всеки мъж от безумието на човешкия род. Цялата им умисленост, страх, прощаване с живота се чувствуват в мълчанието им, в неподвижността им, в спокойната свръхчовешка маска, която покрива лицата им. Те не са от онзи вид герои, за каквито ги мислят другите, но жертвата им има повече стойност, отколкото биха могли да си представят хората, които не са ги виждали.

Чакат. Очакването продължава цяла вечност. От време на време някой в редиците леко потреперва, когато куршум докосне предния насип, който ни пази, и се забие в меката пръст на задния насип.

Гаснещият ден разлива мрачна, величава светлина върху тази силна, непокътната маса живи хора, от които само част ще останат до нощта. Вали — в спомените ми всички трагедии от голямата война са свързани с дъжд. Вечерта се подготвя като смътна ледена заплаха, тя ще простре пред войниците голямата си като света клопка.

Нови заповеди се носят от уста на уста. Раздават ни продълговати гранати, обвити с бодлива тел. „Всеки войник, да вземе по две гранати!“

Минава командирът. С пестеливи движения, в бойна униформа, пристегнат, държи се простичко. Чуваме го как казва:

— Добра вест, момчета. Швабите бягат. Ще се биете мъжки, нали?