Анри Барбюс - Огънят

Това е преграден огън. Трябва да преминем през тази вихрушка от пламъци, сред ужасните отвесни облаци. Минаваме. Минахме, наслуки, виждах тук-таме тела, които се завъртваха, политаха и падаха, осветени от внезапен свръхестествен отблясък. Зървах странни лица на хора, които надаваха викове, но без да ги чувам сред унищожителния грохот. Жарава от огромни, бесни, червени и черни маси пада около нас, дълбае земята, измъква я изпод краката ми и ме отмята встрани като играчка. Спомням си, че прескочих един запален труп, черен, покрит с ясночервена кръв, която пращеше отгоре му; спомням си също, че полите на някакъв шинел до мене се подпалиха и оставиха димна диря. Вдясно от нас по продължение на 97-и ход редица ужасни осветени фигури, притиснати една до друга, привличаше и заслепяваше очите.

— Напред!

Сега почти тичаме. Някои падат като снопове с лице напред, други смирено се отпускат, сякаш да поседнат на земята. Рязко отскачаме встрани, за да избегнем някой проснат труп — тих и вкочанен или сгърчен, а също (и това е по-опасна клопка) ранените, които се мъчат да се вкопчат в нас.

Международният ход!

Стигаме. Дългите виещи се стебла на бодливата тел са изтръгнати, изкоренени; топовете са ги отметнали и навили, помели, събрали на широки купчини. Между тези големи, влажни от дъжда храсти, земята е открита, свободна.

Ходът не се отбранява. Или германците са го напуснали, или пък първата вълна вече е минала… Вътрешността му цяла е настръхнала от пушки, сложени покрай насипа. В дъното — пръснати трупове. Сред бъркотията в този дълъг трап се подават ръце в сиви ръкави с червен кант и крака в ботуши. На някои места насипът е сринат, дървените подпори раздробени; целият насип на разбития окоп е затрупан с неописуема смесица най-различни предмети. На други места зеят дълбоки като кладенци ями. От този момент ми е останал главно споменът за един странно раздърпан окоп, покрит с разноцветни дрипи, за торбите с пръст германците са използували чаршафи, басма, сукна, задигнати от някой магазин за мебелни платове. Цялата тази смесица от цветни, разпокъсани, разнищени парцали виси, плющи, подхвърча и се мята пред очите ни.

Пръскаме се в хода. Поручикът прескача от другата страна, навежда се и ни вика със силен глас, маха ни с ръце:

— Не се застоявай! Напред! Все напред!

Изкатерваме се върху насипа на хода, като си помагаме с раниците, с оръжието, с гърбовете, натрупани отгоре му. На дъното земята е разровена от снаряди, засипани с отломки, покрита с проснати тела. Едни са неподвижни като предмети, други потрепват или се гърчат. Адските залпове на преградния огън продължават да бият зад нас местата, които тъкмо сме изминали. Но там, където сме, в полите на възвишението, за артилерията е мъртва зона.

Съмнително кратко затишие. Започваме да чуваме малко по-добре. Споглеждаме се. Очите ни са трескави, скулите — зачервени. Гърлата хриптят, сърцата блъскат в гърдите.

Смътно, набързо се разпознаваме, сякаш в кошмар се срещаме лице с лице по далечните брегове на смъртта. Подхвърляме си забързано по някоя дума сред това адско проясняване:

— Ти ли си?

— Ама здравата блъскат!

— Къде е Кокон?

— Не зная.

— Видя ли капитана?

— Не.

— Как си?

— Горе-долу…

Прекосяваме дъното. Пред нас се възправя отсрещният склон. Катерим се един зад друг по нещо като стъпала в пръстта.

— Внимавай! — изкрещява един войник.

Стигнал до средата на стълбата, той е улучен в кръста от парче снаряд, идващо отсреща, пада като плувец, разрошен, с прострени напред ръце. Срива се в бездната като маса с безформени очертания, запечатала ми се е една подробност — пръснатите кости над черния профил на лицето му.

Изкачваме се на височината.

Пред нас се разстила голямо безцветно пусто поле. Отначало не виждам нищо освен бледа жълтеникава каменлива степ, докъдето поглед стига. Човешки поток не се движи пред нас, няма някого, но земята е населена с мъртъвци: пресни трупове, още сгърчени от страдание или проснати като заспали, останки от тела на отдавна убити, вече обезцветени и пръснати от вятъра, почти погълнати от земята.

Щом нашата устремена нестройна редица се изкачва, усещам, че двама души до мене са ударени, две сенки се строполяват на земята, изтъркулват се под краката ни — едната с остър вик, другата мълчаливо като вол. Още един изчезва с безумни движения, като отнесен. Несъзнателно затягаме редицата и пак се втурваме напред, все напред; раната в нашата тълпа от само себе си се затваря. Подофицерът спира, вдига сабята си, пуска я, коленичи, свитото му тяло се мята назад с неравномерно движение, каската му пада и той остава гологлав, извърнал лице към небето. В устрема си редицата ни бързо се разделя, за да отдаде почит на неговата неподвижност.