Анри Барбюс - Огънят

Страшен залп избухва до самите ни лица и разгаря пред нас по цялата дължина на насипа неочаквана рампа от пламъци. След зашеметяващия удар ние се окопаваме и се разсмиваме с глас, зловещо: попадението е много високо. И веднага след това с викове и ревове на облекчение се плъзгаме, изтъркулваме се, падаме живи в търбуха на окопа!

Странен дим ни обгръща. В тясната пропаст отначало виждам само сини униформи. Вървим в една, после в друга посока, блъскаме се един друг, ръмжим, търсим. Обръщаме се. Ръцете ни са пълни с ножове, гранати, пушки. Отначало не знаем какво да правим.

— В укритията са, мръсниците! — крещят някои.

Глухи взривове разтърсват земята: идват някъде отдолу, от укритията. Внезапно гъст дим издига прегради помежду ни, толкова гъст, че сякаш покрива с маски лицата ни, нищо не виждаме. Мъчим се да изплуваме като удавници от мрачната, задушаваща пушилка, от нощта. Препъваме се по дъното като в подводни скали в клекнали, свити хора, от които тече кръв и които крещят. Едва различаваме стените, съвсем прави и от бели платнени торби с пръст, разпокъсани като че ли са от хартия. От време на време тежката упорита мъгла се разлюлява и просветва и тогава се вижда гъмжилото на падаща тълпа… Като изтръгнати от задимената картина смътно се очертават силуетите в ръкопашен бой върху насипа, после телата се отпускат, потъват. Чувам треперливи викове „Камарад!“ откъм редица хлътнали лица и сиви куртки, сврени в един ъгъл, които изглеждат необикновено уголемени в един процеп в мъглата. Под мастиления облак вихрушката от войници се оттегля, изкачва се в същата посока, все вдясно, с внезапни сътресения и извивки по мрачния изтърбушен трап.

Изведнъж усещаме, че е свършено. Виждаме, чуваме, разбираме, че нашата вълна, която се бе плиснала дотук през всички препятствия, не бе срещнала равна на себе си вълна и врагът се е оттеглил при идването ни. Без бой. Тънката преграда от защитници се е разсипала из дупките, където ги ловим като плъхове или ги убиваме. Вече няма никаква съпротива: пустота, безмерна пустота. Вървим напред, скупчени, като ужасна редица зрители.

И тук целият окоп е сринат. На това място, с белите си съборени стени той прилича на меко тинесто корито на пресъхнала река между каменисти брегове, тук-таме с по някоя плоска, кръгла, също пресъхнала бара, а по края, върху насипа, и по дъното са се проточили морени от трупове. Сега всичко тук се пълни и прелива от нашите прииждащи войски. Сред дима, който бълват скривалищата, и сред разтърсвания от подземните взривове въздух стигам до гъста тълпа хора, вкопчани един в други, които се въртят в едно разширение на окопа. В същия миг човешката маса се срива, схватката агонизира. Виждам как Блер се изтръгва с провиснала на врата каска, с издрано лице. Надава див рев. Спъвам се в някакъв човек, който се е заловил за рамката на входа на укритието. Той отстъпва пред черната зееща предателска дупка и се държи с лявата ръка за рамката. С дясната няколко секунди размахва ръчна бомба. Ето тя ще избухне… Изчезва в трапа. Щом стига целта, гранатата експлодира. От лоното на земята й отвръща страхотен човешки вопъл. Човекът хваща втора граната.

Друг е грабнал от земята кирка, блъска и раздробява рамката на входа на друго укритие. Земята се срива и запушва входа. Няколко сенки тъпчат и ръкомахат върху този гроб.

И още други и други… Сред парцаливата тълпа оживели, стигнали с такъв щурм до този окоп, след като преодоляхме неумолимата преграда от снаряди и куршуми, едва различавам познатите лица, сякаш целият ни предишен живот изведнъж е останал някъде много далеч зад нас. Всички са странно променени. Настървени, побеснели.

— Защо спираме тук? — казва един и скърца със зъби.

— Защо не отиваме до следващия окоп? — пита ме друг разярен. — Сега, като сме тук, с няколко скока ще стигнем.

— И аз искам да продължим.

— И аз. Гадове с гадове.

Трепкат като знамена, горди и щастливи, че са оживели безмилостни, без задръжки, опиянени от себе си.

Стоим, тъпчем на място в превзетия окоп, този странен рухнал път, който лъкатуши в равнината и води от една неизвестност към друга.

— Поеми надясно!

Отново тръгваме в определена посока. Това придвижване вероятно е замислено някъде горе, далеч, от началството. Тъпчем меките тела, някои от които се движат, бавно се изместват, а от тях напират потоци кръв и викове. Мъртъвци са струпани надлъж и напреко като греди, като отломки върху ранените, мачкат ги, притискат ги, душат ги и им отнемат живота. За да мина, блъскам едно тяло с отрязана глава, от чийто врат блика кръв.