Анри Барбюс - Огънят

Две смътни фигури минават в сянката на няколко крачки от нас; разговарят тихо:

— Ама да не мислиш, братче, че аз ще седна да го слушам: така му наръгах щика си в корема, че после едва го измъкнах.

— Аз пък спипах четирима в една дупка. Викнах им да излязат и един по един ги наръгах, докато се измъкваха. Ръката ми до лакътя почервеня.

— Ех — продължава първият, — някой ден, като вземем да разправяме тия работи, ако се върнем, то се знае, на хората по нашенско, край печката и свещта, кой ли ще ни повярва? Да се пръснеш от яд, нали?

— Все ми е едно, само да се върнем — казва другият. — По-скоро да се тури край.

Обикновено Бертран говори малко, при това никога за себе си. Но сега казва:

— Трима ме нападнаха. Удрях като луд. Ах, всички бяхме като зверове, когато пристигнахме тук!

Гласът му се извиси със сдържан трепет:

— Но трябваше — каза. — Трябваше. Заради бъдещето.

После скръсти ръце и поклати глава.

— Бъдещето! — изведнъж извика той като пророк. — С какви ли очи ще гледат на тези кланета и подвизи хората, които ще живеят след нас и чиито съвести прогресът — а той неминуемо ще настъпи — най-сетне ще е просветлил? Та ние сами, ние, които ги вършим, не знаем дали трябва да ги сравняваме с делата на героите на Плутарх и Корней или с разбойническите безчинства? И все пак — продължи Бертран — погледни! Една личност се издига над войната и ще блести с красотата и забележителната си смелост.

Слушах, опрян на една тояга, наведен над него, поглъщах в тишината на здрача думите на този винаги мълчалив човек. Бертран каза високо, с ясен глас:

— Либкнехт!

После застана прав, все така скръстил ръце. Сведе красивото си лице, съсредоточено и замислено като лице на статуя, над гърдите си. Още веднъж изостави привичната си мълчаливост и повтори:

— Бъдещето! Бъдещето! Дело на бъдещето ще е да заличи това настояще, да го заличи повече, отколкото сме си мислили, да го заличи като нещо отвратително, срамно. И все пак това настояще беше необходимо, необходимо беше! Позор на военната слава, позор на войските, позор на войнишкия занаят, който превръща хората ту в тъпи жертви, ту в отвратителни палачи. Да, позор: това е истина, но истина, която има значение за вечността, а за нас още не. Запомни какво мислим ние сега! То ще стане истина тогава, когато ще се създаде цяла една истинска библия. Ще стане истина, когато бъде вписано между другите истини, които проясняването на съзнанието ще позволи да се разберат едновременно. Ние все още сме загубени, изгнаници далеч от тези бъдни времена. В сегашните дни, в сегашните мигове истината едва ли не е грешка, тази свята дума е богохулство!

Той се изсмя особено — някак звънливо, като насън.

— Веднъж им казах, че вярвам в пророчества, така, на смях.

Седнах до Бертран. Сега този войник, винаги готов да направи повече, отколкото е длъжен, и въпреки това бе останал жив, в моите очи се издигаше наравно с хората, които въплъщават една висша нравствена идея, имат силата да се освободят от случайното струпване на събития и са предопределени, стига само да се появят при по-необикновени обстоятелства, да господствуват над времето си.

— И аз винаги съм мислил за тези неща — пошепнах.

— Аха! — каза Бертран.

Спогледахме се безмълвно, малко изненадани, съсредоточени. След дълго мълчание той додаде:

— Време е да си поемеш караула. Вземи си пушката, ела!

… От нашия подслушвателен пункт гледаме как на изток се разгаря светлина като пожар, но по-синя, по-печална. Тя озарява небето под дълъг черен облак, проснал се, увиснал като дим от голям загаснал огън, като огромно петно над света. Пак настъпва утро.

Толкова е студено, че не можем да стоим неподвижно, макар да сме сковани от умора. Треперим, тресем се, зъбите ни тракат, очите ни сълзят. Постепенно, отчайващо бавно светлината пробива тънката скеля черни облаци в небето. Всичко е замръзнало, безцветно, пусто, навсякъде цари мъртва тишина. Скреж, сняг под тежка мъгла. Всичко е бяло. Паради се движи; прилича на белезникав призрак. И ние сме целите бели. Бях оставил торбата си на ръба на насипа в подслушвателния пункт и сега тя изглеждаше като увита в хартия. В дъното на дупката — малко сивкав неразтопен сняг като разяден, плува над черната кал, в която гизнат краката ни. Вън от дупката, по купчините, в траповете, над тълпата мъртъвци е метнато снежно було.

Две наведени сенки смътно изпъкват през мъглата; стават по-тъмни, приближават се към нас, подвикват ни. Това са войници, които идват да ни сменят. Лицата им са червени-кавокафяви и влажни от студ, скулите — като лъскави керемиди, но шинелите им не са посипани със сняг: войниците са спали под земята.