Анри Барбюс - Огънят

Черният дим на снарядите се извива в небето, после те избухват далеч над хоризонта; ята гарвани като облак черни точки се реят в небето.

Долу, сред бездиханната тълпа, се разпознават зуави, стрелци и легионери от майската атака — изгнили, обезличени. Нашите линии тогава свършваха до Бертонвалската гора, на пет-шест километра оттук. При този щурм, един от най-страхотните в сегашната, а и във всички войни, те достигнали устремно, тичешком дотук. Излезли напред от щурмовата вълна, те били подложени на обстрела на картечниците, намиращи се отляво и отдясно на линиите, които подминали. От месеци вече смъртта е изпила очите им и е разяла страните им, но дори в техните останки, разпръснати от природните стихии и вече станали почти на прах, личат пораженията от картечниците, които са ги унищожили, пробивайки гърбовете и кръста им, прерязвайки ги на две по средата. Край черните восъчни като на египетски мумии глави, пълни с ларви и останки от насекоми, сред които в кухините стърчат бели зъби, край осакатени ръце, като коренища в поле, се виждат очистени жълти черепи с червени фесове, чиито сиви калъфи се ронят, сякаш са от папируси. Бедрени кости се подават от купчини дрипи, слепени от червеникава кал или от дупките в разнищен плат, покрит с нещо като катран, стърчи част от гръбначен стълб. Ребра покриват земята като стари клетки, а край тях са разхвърляни парчета охлузгани каиши, манерки и пробити сплескани канчета. Около една накълцана раница върху купчина кости, парчета плат и снаряжения са пръснати равномерно бели точки: като се наведеш, виждаш, че това са кости от пръстите на ръцете на това, което някога е било труп.

Тук-таме продълговати могилки — защото в края на краищата земята все пак приема тези мъртъвци без гробове, — от които се подава само парче плат, сочат, че едно човешко същество е било унищожено на тази точка на света.

Германците, които вчера са били още тук, са изоставили своите войници непогребани до нашите, както свидетелствуват три трупа пред нас, разложени един върху друг; фуражките им са сиви, с червен кант под сива каишка, куртките сивожълти, лицата зелени. Опитвам се да разгледам чертите на един от тях: от основата на врата до кичурите коси, залепени за шапката, се вижда само землиста маса, лицето е превърнато в мравуняк, а на мястото на очите — два изгнили плода. Другият — кух, изсъхнал, е проснат по корем; гърбът му виси на парцали, почти нищо не е останало от него, ръцете, краката и лицето са забити в пръстта.

— Гледайте, този е скорошен…

Посред полето в дъждовния леден въздух на първата бледа утринна светлина след оргията на снощното клане стърчи глава, забучена в земята; безкръвна, влажна глава с голяма брада.

Един от нашите е — каската е до него. Под подпухналите клепачи се вижда малко от стъкленосините очи, една устна лъщи като гол охлюв над тъмната брада. Сигурно е паднал в яма от снаряд и е бил улучен от друг снаряд; погребан е като германеца с котешкото лице в „Червената кръчма“.

Не мога да го позная — казва Жозеф, който върви много бавно и едва говори.

— Аз го познах — отвръща Волпат.

— Този брадатия ли? — пита с безжизнен глас Жозеф.

— Няма брада. Ще видиш.

Волпат кляка, прокарва края на бастуна си под брадичката на трупа и откъртва буца кал, залепена на главата като брада. После прибира каската на мъртвеца, слага я на главата му и за миг задържа пред очите му дупките на прословутата си ножица като очила.

— Ах! — извикваме ние тогава. — Това е Кокон!

— Ах!

Когато човек узнае за смъртта на някой от онези, които са се сражавали до него и са живели точно същия живот, или пък го види мъртъв, преди да успее да схване какво се е случило, усеща удар право в сърцето. Сякаш изведнъж узнава за собствената си смърт. Едва след това започва да скърби.

Гледаме тази отвратителна отсечена глава, тази отрязана глава, която вече жестоко заличава спомена за самия човек. Още един другар по-малко… Стоим потресени край него.

— Той беше…

Ще ни се да поговорим. Не ни идва наум нищо достатъчно сериозно, достатъчно значително, достатъчно истинско.

— Хайде да вървим — с усилие изрича Жозеф, мъчен от остра физическа болка. — Нямам сили да се спирам непрекъснато.

С последен кратък, почти разсеян поглед напущаме бедния Кокон, бившия човек-цифра.

— Човек не може да си представи… — казва Волпат.

… Не, не може да си представи. Съзнанието не е в състояние да възприеме. Толкова загуби наведнъж. Вече има съвсем малко оцелели. Но ние смътно чувствуваме величието на мъртвите. Те всичко са дали; малко по малко са дали цялата си сила, а после, накрая, и себе си. Преминали границата на живота, в техния подвиг има нещо свръхчовешко, нещо съвършено.