Анри Барбюс - Огънят

— Гледай, тоя току-що е улучен, а пък…

Прясна влажна рана е зинала на врата на едно тяло почти като скелет.

— Плъх ще да е — казва Волпат. — Труповете са отдавнашни, ама плъховете ги поддържат… До всяко или под всяко тяло виждаш умрели плъхове, може и да са отровени. Ето и този горкичкият ще ни покаже своите плъхове.

И той вдига с крак сплескания труп и отдолу наистина намираме, два умрели плъха.

— Иска ми се да намерим Фарфаде — мърмори Волпат. — Казал му бях да чака, като тичахме, и той се беше вкопчил в мене. Горкото момче, дано да е дочакало!

И той започва да ходи нагоре-надолу, тласкан от странно любопитство към мъртъвците. Безразлични, те го препращат един на друг, а той на всяка крачка поглежда към земята. Изведнъж надава тревожен вик. Маха ни с ръка и коленичи пред един мъртвец.

— Бертран!

Остро, непреодолимо вълнение ни обзема. Ах, та той бил убит, и той като другите, този, който успяваше да въздействува на всички ни със своята енергия, с ясния си поглед! Убит, паднал е, изпълнявайки дълга си, както винаги. Най-сетне е намерил смъртта там, където тя го е дебнела!

Гледаме го, после се извръщаме и очите ни се срещат.

— Ех!…

Поразени сме не само от неговата смърт, поразени сме и от вида на трупа му. Ужасен е. Смъртта е придала някакво смешно изражение на този човек, който беше толкова красив и спокоен. Косите му са разпилени върху очите, мустаците са олигавени и захапани, лицето — подпухнало. Той се смее. Едното му око е широко разтворено, другото слепнало, езикът изплезен. Ръцете му са протегнати на кръст с разтворени длани, с разперени пръсти. Десният му крак е разкрачен встрани, левият, който е счупен от парче снаряд и кърви — Бертран е умрял от кръвоизлив, — цял е разчленен, мек, като без кости, завит на кравай. По зловеща ирония на съдбата в последните гърчове на агонията той се е разкривил като палячо.

Подреждаме, изправяме трупа, възвръщаме покоя на страшната маска. Волпат изважда от джоба му портфейл и го поставя между собствените си книжа, до снимката на жена си и децата — ще го занесе в канцеларията. След това поклаща глава:

— Този беше наистина свестен човек, братче. Щом кажеше нещо, значи, беше истина. Ех, още много имахме нужда от него!

— Да, щяхме да имаме нужда от него, винаги.

— Ей, да му се не знае!… — шепне Волпат и потръпва.

Жозеф тихо повтаря:

— Дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Равнината е покрита с хора като площад: отреди в наряд, отделни войници. Тук-таме санитарите започват търпеливо, бавно огромната си, непосилна работа.

Волпат ни напуща, за да отиде да съобщи в окопа нашите две траурни вести и особено за голямата загуба — за Бертран. Той казва на Жозеф:

— Няма да се забравяме, нали? Пиши от време на време само: „Всичко е наред, подпис: Камамбер“, нали?

И изчезва сред хората, стълпени в това пространство, завладяно вече от безконечния мрачен дъжд.

Жозеф се обляга на мене. Слизаме в урвата.

Склонът, по който се спускаме, се нарича Зуавските килийки… Тук зуавите, взели участие в майската атака, започнали да копаят индивидуални укрития, край които са избити. Някои, повалени при едва започната дупка, още държат в оголените си от плът ръце лопатата или я гледат с дълбоките си орбити с втвърдени останки от очи. Земята е до такава степен осеяна с мъртъвци, че където пръстта се е сринала, стърчат крака, полуоблечени скелети, цели костници от черепи, наредени един до друг върху стръмния склон като порцеланови буркани.

Тук, в пръстта, има няколко слоя мъртъвци и на много места снарядите са изровили най-долните и са ги пръснали над новите. Дъното на урвата е цялото покрито с останки от оръжие, долни дрехи, съдове. Стъпваме по парчета от снаряди, върху инструменти, хлябове и даже сухари, разпилени от торбите и още нестопени от дъжда. Канчетата, кутиите с консерви, каските са пробити, цели в дупки от куршуми, превърнати в решета с най-различен вид и форма; а коловете, колкото са останали, са изкривени и надупчени.

Окопите, които минават в тази долина, приличат на сеизмични пукнатини и ти се струва, че над развалините от земетресението са изсипани цели коли с най-различни предмети. А там, където няма мъртъвци, самата земя е като мъртва.

Прекосяваме неравния криволичещ Международен ход при един завой. Покрит с разхвърляни, още тръпнещи разноцветни дрипи, обезформеният ров е като убит. Навсякъде край някаква барикада от пръст, която го прегражда, са струпани безредно, объркано, като порой германски трупове, осъдени на вечни мъки; някои се подават от кални пещери сред купища греди, въжета, железни лиани, кошове с пръст, леси; до барикадата е изправен труп, забучен сред останалите трупове; друг стърчи, наклонен на една страна в зловещото място: те напомнят затлачено колело, разбито крило на вятърна мелница; и над всичко, над този потоп от смет и гниеща плът са пръснати купища религиозни картинки картички, брошурки, листчета с отпечатани с готически букви молитви, които са се изтърсили от изтърбушени дрехи. Сякаш се стремят да украсят с белотата, с лъжите и безполезността си тези чумави брегове, тази долина на разрухата.