Анри Барбюс - Огънят

Урвата, където се намираме двамата, вкопчени един в друг под бурята, се тресе под краката ни и при всеки удар се усеща глухият самум на снарядите. Но в хлътнатината, където се намираме, почти не рискуваме да бъдем засегнати. Щом стрелбата стихва, войници, които чакат като нас, излизат на открито и започват да се изкачват — това са носачи, които полагат невероятни усилия, за да се катерят, мъкнейки тяло; те напомнят упорити мравки, блъскани назад от струя песъчинки; други вървят на двойки или сами — те са ранени или свръзки.

— Да вървим — казва Жозеф, отпуснал рамене, и измерва с очи склона, последния етап на своята голгота.

Стърчат дървета: редица оголени върбови стволове, някои широки като лица, други издълбани, зинали като изправени ковчези. Местността, сред която се мъчим да вървим, е разбита, преобърната, с хълмове, пропасти и тъмни издутини, сякаш буреносни облаци са се изтъркулили по нея. Над тази черна, изтерзана земя разбитите бягащи дънери се изрязват върху кафявото, издрано, на места млечно и смътно искрящо небе — небе като от оникс.

На входа на 97-и ход един напреко повален дъб извива огромната си снага.

Някакъв труп запушва входа. Главата и краката му са в земята. Тинестата вода, която сълзи в хода, е покрила останалата част с пясъчен гланц. Под това влажно було се издуват гърдите и коремът, покрити с риза.

Прескачаме вкочаненото, лигаво и светло като корем на гущер тяло — това се оказва трудно поради меката хлъзгава почва: принудени сме да забием ръцете си до китките в калния насип.

В този миг долита адско свистене. Навеждаме се като тръстики. Шрапнелът избухва оглушително и ослепително във въздуха пред нас и ни зарива под планина тъмен дим, който страшно фучи. Един войник, който тъкмо се качва, размахва ръце във въздуха и изчезва, отхвърлен в някоя дупка. Гласове се издигат и падат като отломки. Докато през голямото черно було, което вятърът изтръгва от земята и отнася към небето, се вижда как санитари оставят носилката, тичат към мястото на експлозията и вдигат нещо безжизнено, аз си припомням незабравимата картина на нощта, в която моят брат по оръжие Потерло, чието сърце беше изпълнено с надежда, сякаш отлетя с прострени ръце сред пламъка на един снаряд.

Най-сетне стигаме върха. Там стърчи като триангулачен знак един ранен, който навява ужас. Стои изправен, вятърът го разклаща, но той стои прав — като забучен. Под вдигнатата му издута качулка се вижда сгърчено от вопъл лице. Отминаваме това своего рода крещящо дърво.

Стигаме до нашата предишна първа линия, тази, откъдето се хвърлихме в атака. Сядаме на един банкет за стрелба и се облягаме на стъпалата, които пионерите изкопаха в последния миг, за да минат нашите. Велосипедистът Йотерп, когото отпосле пак срещнахме, минава и ни казва: „Добър ден.“ Но се връща и изважда от маншета си плик, чийто край се подава като бял галон.

— Нали ти — обръща се към мене той — ще вземеш писмата на Бике, който умря?

— Да.

— Ето, това е върнато. Адреса го няма.

Пликът вероятно е бил най-отгоре в пакета и се е наквасил; сега върху изсъхналата и поизтрита хартия адресът не може да се прочете сред лилавите разлети петна. В един ъгъл само е останал адресът на изпращача… Внимателно изваждам писмото. „Мила мамо…“

— Аха! Спомням си!…

Бике, който сега лежи под открито небе, в същия окоп, където си почиваме, писа това писмо неотдавна, когато бяхме на почивка в Гошен-л’Абе през един великолепен сияен следобед, в отговор на едно писмо на майка си, чиито тревоги бяха неуместни и го бяха разсмели.

„Ти мислиш, че съм на студено, под дъжда, в опасност. Нищо подобно, напротив. Това се свърши. Топло е, потим се и единствената ни работа е да се разхождаме на слънце. Смях се на писмото ти…“

Пак слагам в зацапания тънък плик писмото; ако случайността не бе осуетила тази нова ирония на съдбата, старата селянка щеше да го чете в мига, когато сред студ и буря от тялото на сина й е останало само малко мокра пепел, която се процежда и се стича като тъмен извор върху насипа на окопа.

Жозеф е облегнал глава назад. По едно време очите му се затварят, устата му се полуотваря, той диша запъхтяно.

— Дръж се! — казвам му.

Той отваря очи.

— Ех! — отговаря ми. — Не на мене трябва да казваш това. Виж онези: те се връщат там, а и вие ще се върнете. За вас продължава. Ах! Трябва наистина да си силен, за да продължаваш, да продължаваш.