Анри Барбюс - Огънят

Но с изминаването на този ход със стъпала, който на всяка крачка те докосва, сякаш те лови, кошмарният сън още не е свършен! Попадаш в някакъв много дълъг, но тесен тъмен зимник, нещо като коридор, не по-висок от метър и половина. Ако си се поизправил и не вървиш със свити колене, халосваш главата си в талпите, които крепят тавана на укритието; всеки пристигащ изръмжава по-слабо или по-силно, според настроението и състоянието си:

— Късмет, че каската ми е на главата!

В един ъгъл се е свил човек, който маха с ръка. Това е дежурният санитар. На всеки новодошъл той повтаря еднообразно:

— Изстържете калта от обувките си, преди да влезете. Така пред стълбата, на прага на този ад, непрекъснато се трупа купчина кал, в която се препъваш и затъваш.

Отначало се опитвам да се ориентирам сред глъчката от стенания и ругатни, сред острата миризма, която издават безброй рани, в мъждукащата светлина на пещера, населена със смътен и неразбираем живот. С мъждукащите си пламъчета свещите край стените на скривалището премахват тъмнината само там, където са забучени. Далеч в дъното като в края на средновековно подземие с килии се прокрадва слаба дневна светлина; мътното отверстие позволява да се съзрат големи предмети, наредени покрай стените на коридора — ниски като ковчези носилки. После забелязваш, че около тях и над тях се движат наведени, превити надве сенки, а край стените пъплят върволици и гроздове призраци.

Обръщам се. На страната срещу мястото, откъдето струи далечен лъч, пред едно платнище, проснато от свода до пода, е струпана тълпа. Това платнище образува нещо като кабина, откъдето през жълтеникавия намаслен плат се процежда светлина. В тази дупка при светлината на ацетиленова лампа правят инжекции против тетанус. Когато платнището се повдига, за да излезе или влезе някой, ярка светлина облива разпасаните, раздърпани ранени, които стоят отпред, в очакване на инжекцията. Прегърбени поради ниския таван или пък насядали, коленичили, наклякали, те се блъскат, за да не изпуснат реда или за да заемат мястото на другиго, и крещят: „Аз!“, „Аз!“, „Аз!“, сякаш лаят кучета. В ъгъла, където се води тази непрестанна борба, просто се задъхваш от топлите вонящи изпарения на ацетилен и на кървящи хора.

Отдръпвам се. Търся друго място да се настаня, да седна. Пипнешком, все така прегърбен, свит, с прострени напред ръце, отивам по-нататък.

Някакъв пушач пали лулата си и аз виждам пред себе си пейка.

Очите ми свикват с полумрака, надвиснал в подземието, и започвам да различавам редицата хора, чиито бинтовани глави и крайници се очертават като бели петна.

Сакати, ранени, обезобразени, неподвижни или неспокойни, уловени за пейката като за лодка, сякаш приковани към нея, те са нещо като разнородна колекция от страдания и нещастия.

Един от тях внезапно извиква, понадига се и пак сяда. Съседът му, гологлав, със скъсан шинел, го поглежда и му казва:

— И да се тровиш, все то!…

И няколко пъти повтаря тези думи, сякаш наслуки, с вперени напред очи, с ръце на коленете.

Млад войник е седнал в средата на пейката и говори като на себе си. Казва, че е авиатор. От едната страна тялото и лицето му са обгорени. Той и сега пламти в треска и му се струва, че още го хапят остри пламъци, които избликват от мотора. Мърмори: „Gott mit uns!“, после: „Бог е с нас!“

Зуав с ръка, превързана през врата, се навежда встрани, сякаш раненото рамо му тежи като товар, и му говори:

— Ти не си ли авиаторът, дето падна?

— Аз каквото видях… — отвръща с мъка авиаторът.

— И аз не по-малко съм видял! — прекъсва го войникът. — Друг на мое място нямаше да оживее, ако беше видял, каквото аз съм видял.

— Ела седни тука — казва ми един от мъжете на скамейката и ми прави място. — Ранен ли си?

— Не, доведох тук един ранен и ще си вървя.

— Значи, тогава си по-зле и от ранен. Ела да седнеш.

— Аз съм кмет на нашето село — обяснява един от седналите, — ама като се върна, никой няма да ме познае, толкова се намъчих.

— От четири часа не съм мръднал от тая пейка — стене като просяк някакъв човек и ръката му се тресе, а той стои, навел глава, прегърбен и държи каската на коленете си като трепереща паничка за милостиня.

— Чакаме да ни евакуират, знаеш — съобщава ми дебел ранен, който се задъхва, поти се, сякаш цялото му тяло ври; мустаците му висят, като че ли наполовина отлепени от влагата, която покрива лицето му.

— Точно така — казва друг. — Всички ранени от бригадата се трупат тук, без да се броят другите, дето идват отдругаде. Да, гледай: тая дупка е кофата за смет на цялата бригада.