Анри Барбюс - Огънят

— Оставете ме да си вървя! — хрипти той с треперещ от гняв, задъхан глас, нисък, с внезапни височини като тромпет, който никой неумело се мъчи тихичко да надува. — Дявол да го вземе, оставете ме да се разкарам, казвам ви. Ох!… Не, ама вие да не си мислите, че ще стоя тук! Хайде, разкарайте се или ще ви изпочупя ръцете!

Той толкова силно се гърчи и изпъва, че клатушка тези, които се мъчат да го задържат и го натискат с цялата си тежест; тъничката свещ, която коленичил човек държи с една ръка, докато с другата е хванал побеснелия осакатен през кръста, се люлее на зигзаг; раненият толкова силно крещи, че събужда заспалите, стряска задрямалите. Всички гледат към него, понадигат се, ослушват се в несвързаните му жалби, които постепенно стихват в мрака. В същия миг в друг ъгъл двама ранени, проснати като разпнати на земята, започват да се карат и ние сме принудени да отнесем единия, за да прекратим гневния спор.

Отдалечавам се, отивам към мястото, където външната светлина прониква между преплетените греди като през начупена решетка. Прекрачват през безкрайната редица носилки, които заемат цялата широчина на тази подземна ниска и тясна алея, усещам, че се задушавам. Телата, положени върху носилките, не мърдат под лилавите пламъчета на свещите, чува се само глухо стенание, хъркане.

В края на една носилка е седнал човек, облегнал се е на стената; дрехите му са полуразтворени, разкъсани, виждат се отслабналите му като на мъченик бели гърди. Отметнатата му назад глава е цяла в сянка, но сърцето му видимо бие.

Дневната светлина, която се процежда капка по капка в дъното, идва от една дупка, образувана от срутване: няколко снаряда са паднали точно тук и са успели да пробият дебелия пръстен покрив на превързочния пункт.

Край това място са пръснати бели отражения по сините шинели — по раменете, по гънките. При отвора се трупат стадо хора, подтиснати от мрака не по-малко, отколкото от слабостта си, за да вдъхнат въздух. В тази гробница те приличат на полусъбудени мъртъвци. След тъмнината това ъгълче е като късче небе, като оазис, където можеш да застанеш прав под ангелското крило на небесната светлина.

— Едни момчета тук снарядите ги изкормиха — казва ми един, който стърчи, полуотворил уста под жалкия прокрадващ се лъч. — Ама късмет! На, гледай, попът откача каквото е останало от тях.

Един подофицер санитар по кафява ловна жилетка, в която тялото му изглежда като тяло на горила, смъква черва и вътрешности, закачени, увити по гредите на разбитото скеле. Служи си с пушка с натъкнат щик, защото не е намерил достатъчно дълга пръчка. Пълният плешив, брадат и лъхтящ гигант неумело борави с оръжието. Има кротко, добродушно и нещастно лице, и както се мъчи да досегне парчетата черва по ъглите, въздиша и нарежда „Ох! Ох! Ох!“, сякаш прехвърля зърна на броеница. Очите му са закрити със сини очила: той диша шумно, главата му е малка, а вратът — огромен, дебел, конусовиден.

Като го погледне човек, застанал сред настръхналите развалини в края на дългия задънен ход, изпълнен със стенания, как забучва с ножа и откачва парчета плът, би го взел за касапин, зает с дяволска работа.

Но аз се отпускам в един ъгъл, притварям очи и почти не виждам насядалите, тръпнещи, прострени около мене хора.

До съзнанието ми смътно достигат откъслечни изречения. Все същите ужасно еднообразни истории за ранявания:

— Дявол да го вземе! Сигурен съм, че там куршумите се допираха един до друг…

— Главата му беше пробита от едното слепоочие до другото. Можеше да провреш канап през дупката.

— Цял час мина, преди тия мърши да успеят да удължат стрелбата и да ни уцелят…

По-близо до мене някой завършва разказа си с думите:

— Като спя, все сънувам и ми се струва, че пак го убивам.

Сред заровените тук ранени бръмчат спомени и всички тези разпокъсани разговори ромолят като тракането на безброй колелца на машина, която се върти, върти…

Войникът на пейката си повтаря: „Защо ще се тровиш?“ Повтаря го с различна интонация — властно и нежно, като пророк или удавник — и неговият вик се слива с глъчката от сподавени, печални гласове, с които хората се опитват да излеят ужаса и мъката си.

Слепец приближава, като опипва стените с тояга, и стига до мене. Фарфаде! Извиквам го. Той почти се извръща към мене и ми казва, че едното му око е повредено. Другото му око също е превързано. Отстъпвам му мястото си и го настанявам да седне, като го придържам за рамената. Той не се противи, сяда до стената и търпеливо чака с примирението на чиновник, също като в чакалня.