Анри Барбюс - Огънят

Отпускам се малко по-далеч на едно свободно място. До мене двама прострени войници си говорят тихо; толкова са близо, че ги чувам, без да искам. Те са от чуждестранния легион — с тъмножълти шинели и каски.

— Няма какво да се лъжем — мъчи се да се шегува единият. — Тоя път работата ми е спукана. Ясно: червата ми са надупчени. Ако бях в болница, щяха веднага да ме оперират и можеше да ме закърпят. Ама тук! Вчера ме наредиха така. Тук сме на два-три часа от пътя за Бетюн, нали? Пък дай да видим колко часа има от пътя до някоя амбулатория, дето могат да оперират. А кога ли ще ни приберат? Никой не е крив, нали разбираш, ама човек трябва да е наясно. Ех, то се знае, не че ми е по-зле. Ама това е положението, няма как да се оправи. Имам дупка през целия корем, на дължина. Твоят крак, нищо, ще се оправи, друг ще ти сложат. Ама аз ще умра.

— Ех! — въздиша другият, убеден в логиката на събеседника си.

Първият продължава:

— Слушай, Доминик, ти лошо живя. Много пиеше и като се напиеше, не знаеше какво правиш. Досието ти не е в ред.

— Не мога да кажа, че не е вярно, щото си е вярно — казва другият. — Ама на тебе какво ти става?

— И след войната пак лошо ще живееш, то се знае, освен това ще си имаш неприятности заради онази история с бъчваря.

Доминик побеснява, става нападателен:

— Я си запушвай устата! Теб какво ти става?

— И аз нямам роднини като тебе. Никого освен Луиз, дето не ми е роднина, защото не сме женени. Аз нямам присъди, ако не се броят някои дребни работи във войската. Името ми е чисто.

— Е, та какво? Мене какво ме засяга?

— Ще ти кажа: вземи моето име. Вземи го, давам ти го: и без това нито ти, нито аз имаме роднини.

— Името ти ли?

— Ще се казваш Леонар Карлоти и толкова. Не е голяма работа. Какво те интересува? Така няма да имаш присъди. Няма да те гонят и ще можеш да си живееш щастливо, както аз щях да си живея, ако тоя куршум не ми беше пробил корема.

— Ей, дяволска работа! — казва другият. — Ти ще направиш ли това? Ей, братче, това просто не мога да го разбера!

— Вземи го. То е в книжката ми, дето ми е в шинела. Хайде, вземи я и ми дай твоята, да я взема с мене си. Ще можеш да живееш, където си щеш, освен в Лонгвил, в Тунис, дето малко нещо ме знаят. Няма да забравиш, пък и то си е писано. Ще трябва да я прочетеш, книжката. Аз няма на никога да кажа: такъв номер, за да успее, трябва да мълчиш като риба.

Той се съсредоточава, после казва с трепет:

— Може да кажа на Луиз, за да види, че съм направил нещо свястно, и да ме помни с добро, като й пиша да се сбогувам.

Но после променя намерението си и със свръхчовешко усилие поклаща глава:

— Не, няма да й пиша, даже на нея няма да кажа. Знам, че тя си е тя, ама жените толкова обичат да бърборят.

Другият го гледа и повтаря:

— Ех, дявол да го вземе!

Без двамата да ме забележат, напускам мястото на драмата, която се разиграва в това жалко кътче сред блъсканицата и глъчката.

До ушите ми долита спокойният, като след преминала болест разговор между други двама нещастници.

— Ама да знаеш, братче, как си гледа лозето! Една тревичка няма да намериш между корените…

— Моят, малкият, най-малкият ми де, като го извеждах и му държах ръчичката, все едно, братче, че държиш лястовиче за вратлето…

Наред с това сантиментално признание говори и едно разбунтувано съзнание:

— Петстотин четиридесет и седми ли, дали го познавам? И още как! Слушай: тоя полк нещо не е в ред. В него има един войник, дето се казва Птижан, друг Птипиер и трети — Птилуи… Точно както ти казвам, братче, ей какъв е тоя полк.

Докато се мъча да си пробия път, за да се измъкна от тая дупка, откъм дъното долита силен шум от падане и хор от викове.

Паднал е подофицерът санитар. През отвора, който почистваше от меките кървави останки, е влязъл куршум и се е забил в гърлото му. Човекът се е проснал на земята. Очите му се въртят неистово, на устата му избликва пяна.

Скоро устата и долната част на лицето му се покриват с облак червени мехурчета. Полагат главата му върху торба с бинтове. Тя веднага се напоява с кръв. Един санитар крещи, че ще се повредят пакетите с превръзки, които са му нужни. Чудят се на какво да облегнат тая глава, от която непрекъснато блика лека, обагрена в червено пяна. Намират само самун хляб и го пъхат под залепналите му коси.

Хващат ръката на сержанта, разпитват го, а той плюе ли, плюе мехурчета, които се трупат и обгръщат в розов облак голямата му глава с черна брада. Както е легнал, той прилича на морско чудовище, което пъхти. Прозрачната розова пяна продължава да се трупа и покрива дори едрите му помътени очи, от които очилата са паднали.