Анри Барбюс - Огънят

— Кажете, господа, нали вие, които сте истински войници от фронта, сте виждали точно такива неща в окопите?

— Хм… аха… да, да… — отвръщат страшно смутени и поласкани до дъното на сърцето си двамата клетници.

— Ето на!… А те идват оттам — чува се шепот в тълпата.

Когато оставаме сами на съвършено подредените плочи на тротоара, Волпат и Блер се споглеждат. Поклащат глави.

— В края на краищата — казва Волпат — пак е нещо такова.

— Ами, разбира се!

И този ден, с тези думи, те за пръв път се отрекоха от себе си.

Влизаме в „Кафе дьо л’Ендюстри е де фльор“.

Пътека от рогозка е просната по средата. По стените, по квадратните плоски колони, които поддържат тавана, и по тезгяха отпред са изрисувани лилави телефончета, големи малинови макове и рози като червени зелки.

— Това си е — обажда се Тирет, — хората във Франция имат вкус.

— И какво търпение им е трябвало да направят всичко това — установява Блер при вида на пъстрите цветя.

— В такова заведение ти е драго да влезеш не само заради пиенето! — добавя Волпат.

Паради ни съобщава, че той е свикнал с такива кафенета. На времето всяка неделя е ходел в такива красиви, дори и по-красиви заведения. Само че това било отдавна и както той обяснява, вече им бил „забравил вкуса“. Посочва една малка чугунена чешмичка, украсена с цветя, закачена на стената:

— Има къде и ръцете си да умиеш дори.

Възпитано се отправяме към чешмата. Волпат прави знак на Паради да отвори кранчето:

— Задвижи плювателната система!

После петимата влизаме в залата, където масите около стените са заети от консуматори, и сядаме.

— Пет вермута касис, нали?

— Пак ще му свикнем — повтаряме ние.

Някои цивилни си сменят местата, за да са по-близо до нас.

Говорят полугласно:

— Адолф, погледни, всичките имат кръстове за храброст…

— Тия са истински войници!

Другарите ми чуват тези думи. И започват да разговарят разсеяно помежду си, надават ухо към околните и несъзнателно се изпъчват.

Миг след това мъжът и жената, които бяха направили тези коментари, седят наведени над масата, облегнали лакти на белия мрамор, и ни разпитват:

— Животът в окопите е тежък, нали?

— Еее… Да… Ех, то се знае, не всеки ден е весело…

— Каква великолепна физическа и морална съпротива оказвате! Успявате да свикнете с този живот, нали?

— Ами то се знае, свикваме, много добре свикваме.

— Все пак това е ужасен живот, страдания… — шепне жената и прелиства някакъв илюстрован вестник, който съдържа зловещи изгледи от разринати местности. — Такива неща не би трябвало да се печатат, Адолф!… Ами мръсотията, въшките, нарядите… Колкото и да сте храбри, все пак сигурно ви е тежко, нали?

Волпат, към когото тя се обръща, се изчервява. Срам го е от нищетата, която е напуснал, в която отново ще се прибере. Той навежда очи и започва да лъже, без да си дава сметка за лъжите си:

— Не, в края на краищата не сме нещастни… Не е чак толкова страшно, бъдете спокойни!

Госпожата е на същото мнение:

— Аз знам, че войната има и друга страна! — казва тя. — Трябва да е великолепно, когато атакувате, нали? Тези тълпи хора, които вървят като на празник! А тръбата свири сред полето „Там, горе ще се пие!“ и неудържимите войничета крещят „Да живее Франция!“ или умират с усмивка на уста!… Ех, ние тук не сме на почит като вас; мъжът ми е чиновник в префектурата, но в момента е в отпуска, лекува се от ревматизъм.

— И мене ми се искаше да отида войник — казва господинът, — ама нямах късмет; началникът ми не може без мене.

Посетители си отиват, пристигат, сядат един до друг правят си път. Келнерите се провират с цели товари блестящи зелени, червени и яркожълти с бял бордюр чаши. Скърцането на стъпките по покрития с пясък под се смесва с възклицанията на редовните посетители, които се срещат тук, едни прави, други облакътени, с тракането на чашите и на доминото по мрамора… В дъното ударите на топките от слонова кост привличат и събират кръг от зрители, сред които се носят класическите шеги.

— Кой каквото може, драги — казва в лицето на Тирет от другия край на масата един мъж с цветуща физиономия. — Вие сте герои, пък ние работим за стопанския живот на страната. И това е борба като вашата. Аз съм полезен, ако не повече, не и по-малко от вас.

Гледам как Тирет, тарикатът на отделението, отваря широко очи сред облаците дим от пура и едва долавям сред глъчката смирения му отегчен отговор:

— Да, вярно… Кой каквото може.