Анри Барбюс - Огънят

— Сбор!

Събираме се по навик разсеяно, бавно. Всеки се домъква с пушката, с патрондашите, с манерката и с торбата, в която е натъпкано парче хляб. Волпат още яде — бузите му са издути и мърдат. Паради ругае и трака със зъби, носът му е посинял, Фуйад влачи пушката си като метла. Мартро поглежда жалката си смачкана, втвърдена носна кърпа и я прибира в джоба.

Студено е, ръми. Всички треперят.

Малко по-далеч някой повтаря монотонно:

— Две лопати, една кирка, две лопати, една кирка…

Редицата се точи към склада с материали, спира пред входа и отново потегля с инструменти на рамо.

— Всички ли са налице? Тръгваме! — казва ефрейторът.

Слизаме, клатушкаме се. Вървим, без да знаем накъде. Знаем само едно — че небето и земята ще се слеят в една пропаст.

Излизаме от окопа, който вече е почернял като загаснал вулкан и в здрача се озоваваме сред голата равнина.

Големи сиви облаци, натежали от влага, висят на небето. Равнината е сива, слабо осветена, с кална трева и бледи петна от вода. Тук-таме оголени дървета стърчат като извити крайници.

От влажния дим не виждаме нищо надалеч. Впрочем ние гледаме само в земята, в плъзгавата тиня.

— Ама киша!

Из полето мачкаме и газим някакво лепкаво тесто, което непрекъснато се плиска и разстила пред краката ни.

— Шоколадов крем… Крем мока!

По каменливите места — някогашни пътища, сега заличени и станали безплодни като нивята — през лепкав слой войниците стъпват по кремък, който се чупи и скърца под подкованите подметки.

— Също като че ли вървим по препечен хляб, намазан с масло!

Понякога по склоновете на височинните калта е плътна, черна, дълбоко шупнала, като около селски водопой. Във вдлъбнатините — локви, бари, блата с неправилни очертания като дрипи.

Веселяците, които на тръгване бяха бодри и свежи и крещяха „квак, квак, квак“, когато нагазихме във водата, стават все по-мрачни, все по-рядко се обаждат. Дъждът започва да се лее. Плющи. Светлината намалява, помътеният простор се стеснява. По водата пълзят последните жълти и белезникави отблясъци.

На запад смътно се очертават силуети на монаси под дъжда: рота войници от 204-и полк, увити в платнища. Когато се разминаваме, виждаме хлътналите, безцветни лица, черните носове — те приличат на големи мокри вълци. После изчезват от погледа ни.

Следваме пътеката, която сред тук-таме обраслите ниви се превръща в глинесто поле, набраздено от безброй успоредни коловози, изорано в една посока от краката и колелата, които отиват и се връщат.

Прескачаме открити ходове. Невинаги е лесно: ръбовете им са лепкави, плъзгави и на места срутени. Освен това умората започва да тегне над нас. Коли ни пресрещат и задминават с трясък и пръски кал. Артилерийските впрягове вдигат снопове гъста вода и ни пръскат. Под камионите се въртят същински течни колела и плискат всичко около ръмжащите коли.

Колкото повече се стъмнява, толкова по-фантастично се очертават върху облачното небе друсащите се впрягове, над които стърчат шии на коне и профили на конници с развети пелерини и пушки през рамо. По едно време застигаме артилерийски ракли. Те спират и остават на мястото, докато минем. Чуваме смесица от скърцане на оси, гласове, караници, заповеди, които се засичат сред големия океанен шум на дъжда. Над тъмната безредна навалица димят задниците на конете и пелерините на конниците.

— Внимание!

Вдясно на земята се виждат някакви купчини — мъртъвци. Когато минаваме край тях, несъзнателно се мъчим да не ги настъпваме, но ги оглеждаме. Зърваме подметки, опънати вратове, хлътнали лица, които не могат да се разпознаят, полусвити ръце, които се подават от черната безредна маса.

А ние вървим, вървим по все още оловнобелезникавите изтъпкани от крака нивя, под небето, в което облаците се разгръщат като дрипи сред тъмнеещия простор, сякаш изхабен от толкова дни допир с тъй жалки човешки тълпи.

После пак слизаме в ходовете.

Те са в ниското. За да стигнем до тях, правим широк завой, така че тези, които са в ариергарда, виждат как на стотина метра цялата рота се разгръща в здрача, тъмни човечета, които пълзят по нанадолнището едно след друго, нижат се с щръкнали над раменете инструменти и пушки и в земята потъва тъничка върволица хора, вдигнали ръце като за молитва.

Тези ходове, които са още на втора линия, са пълни с народ. По праговете на укритията, над които виси и се клатушка кожа или сиво платнище, са наклякали брадясали хора и с безжизнени очи ни гледат, докато минаваме, сякаш нищо не виждат. През други платнища, спуснати до долу, се подават крака и се чува хъркане.