Анри Барбюс - Огънят

Грохотът на артилерията зачестява, слива се в един-единствен трясък над цялата земя. От всички страни изстрелите и взривовете хвърлят бързи лъчи, които чертаят смътни ленти върху черното небе над главите ни. После бомбардировката става толкова наситена, че светлината вече не угасва. Сред непрекъснатата верига светкавици ясно се виждаме едни други с каски, мокри като риби, с лъснати от вода каиши, с проблясващи лопати, виждаме дори белезникавите капки на неспирния дъжд. Никога не съм присъствувал на подобно зрелище: ярка лунна светлина, произведена от топовни изстрели.

Същевременно снопове ракети летят откъм нашите и откъм вражеските линии, съединяват се, смесват се и образуват съзвездия; по едно време в небесната долина между двата насипа се появява една Голяма мечка от ракети и осветява страшния ни път.

Пак сме се заблудили. Сега вече трябва да сме много близо до първите линии, но в тази част на равнината една хлътнатина на терена образува нещо като леген, из който се мяркат сенки.

Минаваме през подземна галерия в една посока, после в друга. При фосфоресцентната вибрация на оръдията, насечена като на филм, над насипа се очертават двама души, които все опитват да прескочат окопа с натоварена носилка.

Поручикът, който, ако не друго, знае поне къде трябва да отведе групата работници, им подвиква:

— Къде е Новият ход?

— Не знам.

Ние, от редицата, им задаваме друг въпрос:

— На какво разстояние сме от швабските линии?

Те не отвръщат. Говорят нещо помежду си.

— Уморих се. Не мога повече. Да поспрем — казва този, който върви отпред.

— Хайде, карай, дявол да те вземе! — сърдито вика другият и тежко пристъпва в калта с изопнати от носилката ръце. — Няма да стоим да мухлясаме тук я!

Слагат носилката върху насипа; единият й край се подава над трапа. Като минаваме отдолу, виждаме краката, на проснатия човек и дъждът, който вали над нея, се стича оттам на черни капки.

— Ранен ли носите? — питаме ние отдолу.

— Не, труп — изсумтява този път единият от носачите. — Поне осемдесет кила тежи. Ако е въпрос за ранени, нямам нищо против, ама от два дена и две нощи вече не пренасяме ранени; за какво ли се трепем заради умрели!

И носачът, застанал на ръба на насипа, стъпва с един крак на отсрещния насип и широко разкрачен, пазейки с мъка равновесие, пак хваща дръжките на носилката и се опитва да я прехвърли от другата страна; вика на другаря си да помага.

Малко по-нататък виждаме приведена фигура с качулка; човекът вдига ръка към лицето си и на ръкава му блясват две златни черти — офицер.

Ето, той ще ни покаже пътя… Но офицерът ни пита дали не сме виждали батареята му, търсел я. Никога няма да стигнем.

И все пак пристигаме.

Озоваваме се пред някакво катранено поле, из което стърчат тънки колове. Изкатерваме се и мълчаливо се пръскаме. Тук е.

Докато заемем местата си, стана цяла история. На четири пъти трябва да минем напред, после да се връщаме, за да може ротата равномерно да се разпредели по дължината на хода, който ще се копае, да се наредим така, че между всяка група, състояща се от един копач и двама с лопати, да има еднакво разстояние.

— Още три крачки напред… Много е. Крачка назад. Хайде, крачка назад, да не сте глухи?… Стой!… Така!…

Разместването се ръководи от поручика, от един подофицер и от един от инженерните войски, изскочил като от земята. Заедно или поотделно, те търчат като луди край редицата, крещят нареждания със сдържан глас в лицата на войниците и понякога ги хващат за ръка, за да ги преместят. Започната в пълен ред, операцията се изражда в блъсканица поради недоволството на изтощените войници, които непрекъснато трябва да се вдигат от мястото, където са се строполили.

— Пред първите линии сме — тихо казва някой до мене.

— Не — шепнат други гласове, — точно зад тях сме.

Никой нищо не знае. Дъждът продължава да вали, все пак не тъй силно, както по време, когато вървяхме. Но какво значение има дъждът! Проснали сме се на земята. Толкова ни е добре, както сме настанили гърбовете и краката си върху меката кал, че пет пари не даваме за водата, макар да ни боцка по лицата, да тече по телата ни, върху подгизналото легло, от което не можем да се откъснем.

Но едва успяваме да си поемем дъх. Не ни оставят непредпазливо да потънем в дрямка. Трябва здраво да се заловим за работа. Сега е два часът през нощта: след четири часа ще бъде толкова светло, че не ще можем да стоим тук. Няма нито миг за губене.