Анри Барбюс - Огънят

Изкачвахме се по нанагорнища, слизахме. Смътно различих пред себе си превити гърбави хора, който пълзяха по някакъв плъзгав склон, докато калта ги дърпаше, а вятърът и дъждът ги блъскаха под свод от глухи светкавици.

После затънахме до колене в някакво блато, из което вървяхме, вдигайки много високо краката си, правейки шум като плувци. Напредвахме с огромно усилие, което на всяка крачка тревожно ни забавяше.

Тук почувствувахме, че смъртта приближава, но попаднахме на ивица глина, която пресичаше тресавището. Тръгнахме по плъзгавия гръб на това тясно островче и спомням си, че по едно време, за да не паднем от размекнатото обло било, бяхме принудени да се наведем и да се ориентираме, като опипвахме всичко с ръце, при което докосвахме потънали до половина мъртъвци. Ръката ми се допираше до рамене, до твърди гърбове, до едно студено като каска лице, до лула, която челюстта продължаваше отчаяно да стиска.

Като се измъкнахме оттам и попривдигнахме глави, чухме гласове, които звучаха недалеч от нас.

— Гласове! А, гласове!

Те ни се сториха мили, сякаш ни викаха по име. Събрахме се, за да се приближим заедно до братския човешки шепот.

Започнахме да различаваме отделни думи; те идеха съвсем отблизо, от хълмчето, което смътно се очертаваше като оазис, но все пак не чувахме какво казват хората. Звуковете се смесваха; не разбирахме нищо.

— Какво викат? — запита със странен глас един от нас.

Неволно спряхме, за да решим откъде да минем.

Съмнение, тревожна мисъл ни обзе. Тогава в ушите ни отекнаха отчетливо думи:

— Achtung!… Zweites Geschutz… Schuss… 4 4 Внимание! Второ оръдие… Огън… (нем.) — Б.пр.

И в отговор на тази телефонна заповед някъде назад се разнесе топовен гърмеж.

От изненада и ужас най-напред се заковахме на място.

— Къде сме? Дявол да го вземе, къде сме?

Обърнахме се кръгом, но бавно, натегнали от още по-голямо изтощение, от разочарование, и побягнахме, наболели от умора като от множество рани, притегляни от вражеската земя, запазили сили едва колкото да отблъснем сладостната мисъл да се отпуснем и да се оставим да умрем.

Стигнахме до нещо като голяма равнина. Там спряхме, строполихме се на земята до една могилка и се облегнахме на нея, неспособни да направим нито крачка повече.

Случайните ми спътници и аз повече не мръднахме. Дъждът миеше лицата ни, стичаше се по гърбовете и гърдите ни, просмукваше се през плата на коленете и пълнеше обувките ни.

Този ден може би щяха да ни убият или да ни вземат в плен. Но ние вече нищо не мислехме. Вече нищо не можехме и нищо не знаехме.

Чакаме да се разсъмне на мястото, където се бяхме свлекли от умора. Светлината постепенно настъпва, ледена, мрачна, зловеща, и се разпростира над белезникавата равнина.

Дъждът престана да се лее. В небето вече няма вода. Оловната равнина с локвите мътна вода сякаш излиза не само от нощта, но и от морето.

Полузадрямали, полузаспали, от време на време отваряме очи, пак ги затваряме и парализирани, пребити, измръзнали, присъствуваме на невероятната нова поява на светлината.

Къде ли са окопите?

Виждаме езера и между езерата линии с млечнобяла застояла вода.

Водата е много повече, отколкото си мислехме. Тя е обхванала всичко, навсякъде се е разляла, пророчеството на нощните войници се е сбъднало: няма вече окопи, каналите са затрупани окопи. Всичко е наводнено. Бойното поле не спи, то е мъртво. Някъде далеч може би животът продължава, но ние не го виждаме.

С мъка, клатушкайки се като болен, се привдигам, за да погледна. Шинелът ме притиска със страшната си тежест. До мене стоят три чудовищни фигури. Едната — Паради, покрит с необикновена кална черупка, с подутина на кръста на мястото на паласките — също се надига. Другите спят, без да помръдват.

Какво ли означава тази тишина? Това е нещо необикновено. Никакъв шум освен от време на време падането на буца пръст във водата сред фантастично парализирания свят.

Не стрелят… Никакви снаряди, те, впрочем, и не биха избухнали. Никакви куршуми, защото войниците…

Войниците, къде ли са войниците?

Постепенно започваме да ги виждаме. Недалеч от нас неколцина спят, проснати на земята, покрити с кал от краката до главата, превърнати сякаш в предмети.

На известно разстояние различавам и други, свити и залепнали като охлюви до един заоблен насип, почти погълнат от водата. Това е неподвижна редица тежки маси, денкове, наредени един до друг, от които се стича кал и вода с цвета на пръстта, в която са заровени.