Анри Барбюс - Огънят

Оцелелите се преселват през опустошената степ, подгонени, изтощени, подплашени от голямото неизразимо нещастие — жалки, някои ужасяващо смешни отблизо, полусъблечени от калта, от която още се мъчат да се освободят.

Минавайки край нас, те се оглеждат, взират се и като познават, че сме хора, ни казват сред вятъра:

— Там е по-лошо, отколкото тук. Хората падат в дупките и няма как да ги извадиш. Всички, които през нощта са стъпили на ръба на някоя яма от снаряд, са мъртви… Там, отдето идем, на едно място стърчи глава, тялото е закопано в земята, мърдат само ръце; има път от леси, които на места са запънали и са се пробили, истински капан за войници. Там, дето няма леси, има два метра вода… Ами пушките! Някои въобще не успяха да ги измъкнат от калта. Гледай тия: отрязахме целите поли на шинелите им — жалко за джобовете, за да ги освободим и защото нямаха сили да мъкнат такъв товар… Шинелът на Дюма, който успяхме да му свалим, тежеше най-малко четиридесет кила: двама души едва го вдигнахме с две ръце… Пък оня, дето му са голи краката, всичко му отиде — панталоните, гащите, обувките, — всичко земята му го смъкна. Такова нещо никога не се е видяло.

Те се разпръсват, защото зад тях се влачат други, бягат, обзети от заразителен страх, а краката им надигат от земята плътни буци кал. Вълните от хора се стопяват, грамадите, които те образуват, намаляват, зазидани в огромни дрехи.

Ставаме. Когато се изправяме, леденият вятър ни разклаща като дървета.

Вървим със ситни крачки. Свиваме настрани, притеглени от странна гледка — двама, рамо до рамо странно свързани войници стоят, като всеки е обвил с ръце врата на другия. Дали са врагове, повлекли се един другиго в смъртта и останали така свързани и в нея, неспособни да се отделят за вечни времена? Не, това са двама войници, които са се облегнали един на друг, за да спят. Понеже не са могли да легнат на земята, която се е свличала под тях и е искала да ги зарине, те са се навели един към друг, хванали са се за раменете и са заспали, затънали до колене в пръстта.

Не искаме да смутим неподвижността им и се отдалечаваме от тази двойна статуя на човешката нищета.

Скоро и ние спираме. Надценили сме силите си. Още не можем да си отидем. Още не е свършено. Отново се строполяваме на едно утъпкано място на завет с шум на хвърлена кал.

Затваряме очи. Само от време на време поглеждаме.

Залитащи хора идват към нас. Навеждат се и ни говорят с нисък, уморен глас. Един от тях казва:

— Sie sind todt. Wir bleiben hier. 6 6 Мъртви са. Оставаме тук (нем.) — Б.пр.

Другият отвръща, сякаш въздиша:

— Ja. 7 7 Да (нем.) — Б.пр.

Но изведнъж виждат, че се размърдваме. Тогава веднага падат пред нас. Човекът казва с беззвучен глас:

— Ние вдигаме ръце.

И те остават неподвижни.

После съвсем се отпускат — облекчени и сякаш с това мъките им са свършили; единият, с лице, оцапано с кал, същински дивак, се опитва да се усмихне.

— Стой си там — казва Паради, без да си мърда главата, облегната на някаква купчина. — След малко ще дойдеш с нас, ако искаш.

— Да — казва немецът. — До гуша ми дойде.

Не му отговаряме.

Той казва:

— И другите ли?

— Да — казва Паради, — ако искат, нека си стоят.

Четиримата се просват на земята.

Единият започва да хърка. От гърдите му сякаш избликва ридаеща песен. Тогава останалите се поизправят на колене около него и очите им широко се отварят в наплесканите им с мръсотия лица. Ние също се попривдигаме и гледаме тази сцена. Но хъркането затихва и тъмното гърло, което единствено трептеше в едрото тяло като птиченце, престава да се движи.

— Er ist todt 8 8 Умря (нем.) — Б.пр. — казва един от войниците и заплаква.

Останалите пак се просват да спят. Този, който плаче, заспива разплакан.

Пристигат неколцина войници, те се препъват, спират внезапно като пияници или пък пълзят като червеи; идват да се прислонят в хлътнатината, където вече сме се вкопчили ние, и всички накуп заспиваме на тази братска могила.

Събуждаме се. Споглеждаме се с Паради и си припомняме. Връщаме се в живота и в дневната светлина като в кошмар. Пред нас отново изниква пустинното поле с неясно очертани, потънали могили, стоманеното поле, ръждясало на места, по което линиите и петната вода блестят, а пръснатите тук-таме като смет, оборени от съня тела дишат или се разлагат.

Паради ми казва:

— Това е войната.

— Да, това е войната — повтаря той с далечен глас. — Това, а, не нещо друго.

Иска да каже и аз разбирам мисълта му: