Анри Барбюс - Огънят

— То вярно, че се забравя! И работата не е само, че тая мизерия, както ти викаш, не може да се пресметне, толкова вече трае, ами тия походи орат ли, орат земята, подбиват краката, кокалите ти изтъркват, ами теглото на стрелбата, дето сякаш расте на небето, ами умората, че чак името си забравяш, тъпченето на място, стоенето, дето те смазва, работата, дето ни е свръх силите, неспането, то пък край няма, и дебнеш ли, дебнеш врага, пък той навсякъде в тъмното, и се бориш с дрямката, ами възглавницата от кал, въшките. Ами отгоре и тия мръсни бомби, картечници, мини, задушливи газове, контраатаки. Сега още всичко ти е прясно и ти си прав. Ама всичко ще се изтрива, ще изтече, без сам да знаеш как, нито къде и ще останат само имената, само думите за нещата като в комюнике.

— Това, дето го казва, си е истина — обажда се един войник, без да мръдне глава от кангата си. — Аз, като бях в отпуска, видях колко нещо бях забравил от предишния живот. Имаше едни мои писма, четох ги, сякаш съм отворил книга и чета. И пак въпреки това забравих и мъката от войната. Ние сме машини за забравяне. Това са хората, нещо, дето, вярно е, малко мисли, ама повечето забравя. Такива сме ние.

— Значи, нито онези, нито ние! Толкова мъка на вятъра!

Тази перспектива сега се прибавя към падението ни като новината за някакво още по-голямо нещастие и още повече ни притиска към брега на потопа.

— Ех, да помнехме! — извиква един.

— Да помнехме — казва друг, — нямаше да има войни!

Трети добавя великолепните думи:

— Да, ако помнехме, войната нямаше да е толкова безполезна, колкото е.

Но изведнъж един от проснатите оцелели се изправя на колене, разтърсва ръцете си, от които пада кал, и черен като голям лепкав прилеп, вика глухо:

— Не бива да има войни след тая!

В калното кътче, където вятърът ни шибаше още слаби и немощни, сграбчваше ни толкова ненадейно и толкова силно, че повърхността на земята сякаш се клатеше като отломка от потънал кораб, викът на този човек, който като че ли искаше да полети, събуди други подобни викове:

— Не бива да има войни след тая!

Мрачните, яростни възгласи на тези хора, приковани към земята, превъплътени в земя, се издигаха и летяха по вятъра като удари с криле:

— Никакви войни вече, никакви войни!

— Да, стига толкова!

— Пък и много е глупаво… Много е тъпо — мърмореха всички. — Всъщност какво значи всичко това, дето дори не можем да го разправим!

Те заекват, ръмжат като зверове, скупчени на ивицата твърда земя, оспорвана им от стихиите, с лица като мрачни, раздърпани маски. Протестът, който се надига в тях, е толкова необятен, че ги задушава.

— Човек е направен, за да живее, а не да пука така!

— Мажете са създадени, за да бъдат съпрузи, бащи — с една дума, мъже, ясно! А не животни, дето се дебнат, колят се и се тровят.

— А пък навсякъде, навсякъде са животни, свирепи животни или смазани животни. На, гледай, гледай!

… Никога няма да забравя безкрайното поле, по чието лице мръсната вода беше разляла всички цветове, линии, насипи; размити в течна гнилоч, те се раздробяваха и изтичаха отвсякъде — над изпочупените колове, над теловете, над скелите. И сред мрачните пъклени простори — тръпка на разум, на логика и простота, разтърсила изведнъж като лудост тези мъже.

Виждаше се, че ги измъчва една мисъл — да се опитваш да живееш живота си на земята и да бъдеш щастлив това не е само право, но и задължение, идеал, добродетел; нима общественият живот не е създаден само за да облекчи вътрешния живот на отделния човек.

— Да живеем!

— Ние!… Ти… Аз…

— Стига войни. Не, наистина… Прекалено е глупаво! И по-лошо дори, прекалено е…

Една фраза откликна на тяхната смътна мисъл, на ропота, на недоизказаните им мисли на хора от тълпата… Едно чело, увенчано с тиня, се надигна и устата произнесе до самата земя:

— Две сражаващи се войски са всъщност една голяма армия, която се самоубива!

— И какво сме ние от две години насам? Невероятни нещастници и диваци, и тъпаци, разбойници, мръсници.

— И по-лошо дори! — мърмори войникът, който само това повтаряше.

— Да, съгласен съм!

В отчаяното примирие на тази утрин, притиснати от умората, шибани от дъжда, съсипани от цяла нощ, прекарана под гръмотевици, едва спасили се от вулканите и наводнението, всички съзираха, макар и смътно, до каква степен войната, еднакво отвратителна морално и физически, противоречи на здравия разум, унизява големите идеи, води до всички престъпления, но се сещаха и колко силно бе развила тя в тях и около тях всички долни инстинкти, без изключение: злина до садизъм, егоизъм до жестокост, стремеж към удоволствия до лудост.