Анри Барбюс - Огънят

Те си представяха всичко това, както преди малко си представяха собствената си нищета. Проклятието прелива в тях, проправя си път, стреми се да се превърне в думи. Те стенат от желание да го изразят, ръмжат, сякаш се мъчат да излязат от заблудата и невежеството, които ги мърсят толкова, колкото и калта, искат най-сетне да разберат защо са наказани.

— И какво? — вика един.

— Какво? — повтаря друг още по-силно.

Пред очите ни вятърът бърчи наводнената равнина и настървено шиба и разтърсва налягалите или коленичили хора, неподвижни като водоравни или отвесни надгробни плочи.

— Когато няма да има германци, няма да има и война.

— Не така трябва да се каже! — крещи друг. — Това не стига. Няма да има война, когато духът на войната бъде победен!

Понеже ревът на вятъра полузаглушава тези думи, той вдига глава и ги повтаря.

— Германия и милитаризмът — бързо и яростно се намесва друг — е едно и също. Те пожелаха тази война, те я подготвиха. Германия е милитаризмът.

— Милитаризмът… — подема друг войник.

— Това пък какво е? — питат някои.

— Това е…, това е груба сила, която се подготвя и после изведнъж, за един миг, налита. Значи, да си разбойник.

— Да, днес милитаризмът се нарича Германия.

— Да, ама как ще се нарича утре?

— Не знам — казва някой замислено, като пророк.

— Ако духът на войната не бъде убит, ще има боеве през всички времена.

— Трябва… трябва.

— Трябва да се бием! — дрезгаво избоботва един от лежащите, който, откакто сме се събудили, се втвърдява в поглъщащата кал. — Трябва! — И той обръща тежко коляното си. — Трябва да дадем всичко, което имаме, и силите си, и кожата си, и сърцата си, целия си живот и радостите, колкото ни остават! Тоя затворнически живот, дето го живеем, трябва да го приемем с отворени обятия! Всичко трябва да понесем, даже и несправедливостта, дето сега й е дошло царството, и безобразията, и гадостите, дето ги гледаме, да се предадем изцяло на войната, за да победим! Но ако трябва да направим такава жертва — добавя отчаяно безформената човешка маса, като пак се обръща, — то е, защото ще се бием за прогреса не заради някаква държава; против една грешка, не против една страна.

— Войната трябва да се убие — казва този, който пръв заговори, — да убием войната в корема на Германия!

— Все пак — добавя друг, свит като зародиш, пуснал корени, — все пак започваме да разбираме защо е трябвало да потеглим.

— Все пак — измърморва на свой ред стрелецът — някои се бият, ама имат друго наум. Виждал съм млади, дето пет пари не дават за човешките идеи. За тях главното е националният въпрос, а войната — въпрос на родина: всеки изкарва на първо място своята родина и толкова… И се биеха, добре се биеха.

— Млади са тия момченца, за които приказваш. Млади са. Трябва да им се прощава.

— Можеш да правиш добре нещо, дето не ти е ясно за какво го правиш.

— Вярно, че хората са луди. Това, колкото и да го повтаряш, все не е достатъчно!

— Шовинистите са напаст… — измърморва една сянка.

И те повтарят няколко пъти, сякаш за да намерят пътя си опипом.

— Трябва да се убие войната. Войната трябва да се убие!

Един от нас, този, който не си мърдаше главата, скована като в арматура на раменете му, упорито повтаря своята мисъл:

— Всичко това са празни приказки. Много важно дали мислиш така или иначе! Трябва да победим и толкова!

Но другите са започнали да търсят. Те искат да знаят, да прозрат по-далеч от настоящето. Изпълнени са с трепет, опитват се да запалят в себе си светлината на мъдростта, на волята. Най-различни мисли се въртят в главите им и от устните им излизат смътни, откъслечни думи.

— Разбира се… Да… Ама трябва да разбереш нещата… Братче, трябва да мислиш за резултата.

— Резултатът! Резултатът е да победим в тая война — инати се човекът крайпътен камък. — Това не е ли резултатът?

Двама отговарят едновременно:

— Не!

В този миг се дочу глух шум. Наоколо избликнаха викове, всички потръпнахме.

Цяла част от глинената могила, на която се бяхме пооблегнали, се бе откъснала и бе открила между нас един седнал труп с проснати крака.

Срутването даде път на водата, насъбрана в една вдлъбнатина на върха на възвишението, и тя се разля като водопад над трупа и го изми пред очите ни.

Някои извикаха:

— Лицето му е цяло черно!

— Какво е това лице? — задъхваше се един глас. Здравите се приближиха и го наобиколиха като жаби. Просто не можехме да гледаме тази глава, която се появи като барелеф върху стената, оголена при падането на пръстта.