Анри Барбюс - Огънят

Те изкълчват прекрасния морал: колко престъпления са превърнали в качества, кръщавайки ги „национални“ — само с една дума! Изкълчват истината. Вечната истина всеки от тях заменя със своя национална истина. Колкото народи, толкова истини, които обезобразяват и извъртат истината.

Всички тези хора, които поддържат подобни отвратително смешни детински спорове, и реват над вас: „Не започнах аз, ти започна!“ — „Не, не съм аз, ти!“ — „Започвай!“ — „Не, ти започвай!“ Детинщини, които вечно поддържат огромната световна рана, защото в спора не участвуват истинските заинтересовани, напротив, и защото не се проявява волята да се сложи край на войната, всички тези хора, които не могат или не искат мир на земята, всички тези хора, които с все сили се държат за една или друга кауза, за миналото състояние на нещата, намират или измислят причини за войни. Те са истинските ви врагове.

Те са ваши врагове толкова, колкото днес са ваши врагове германските войници, които лежат тук, сред вас, и са само нещастни жертви на отвратителна измама, затъпени, превърнати в домашни животни… Те са вашите врагове, където и да са се родили, както и да се произнася името им, какъвто и да е езикът, на който лъжат. Вижте ги на небето и на земята. Вижте ги навсякъде! Разпознайте ги веднъж завинаги и ги запомнете за вечни времена!

— Те ще ти кажат — измърмори един коленичил човек; наведен, забил ръце в земята, той разтърси рамене като голямо куче: — „Приятелю, ти беше чуден герой!“ — А аз не искам да ми казват такова нещо!

Герои, някакви необикновени хора — идоли? Хайде де! Ние бяхме палачи. Честно вършехме занаята на палачи. И пак ще го вършим колкото можем, защото е важно и съществено да се върши тоя занаят, за да накажем войната, да я задушим. Убийството е винаги отвратително — понякога необходимо, но винаги отвратително. Да, да не ми говорят за военна добродетел, задето съм убивал германци.

— Нито пък на мене — извиква друг толкова силно, че никой не би могъл да му отговори, дори да би посмял, — нито пък на мене, защото съм спасил живота на французи. Та какво, значи, да се прекланяме пред пожарите заради красотата на спасяването, така ли?

— Престъпление ще е да се показват красивите страни на войната — промълви един от тъмните войници, — дори и да ги има!

— Ще ти разправят такива работи — продължи първият, — за да те възнаградят със слава, а също, за да се възнаградят за всичко, което не са извършили. Пък и военната слава за нас, простите войници, дори не съществува. Тя е за някои, не много, избраници. И войнишката слава е лъжа, както всичко, дето уж било красиво във войната. Всъщност жертвата на войника е безславно унищожаване. За онези, множеството, които образуват щурмовата вълна, няма награда. Те само летят и изчезват в страхотно безславна бездна. Дори имената им не могат да се съберат на куп, клетите им нищожни именца.

— Плюя на това — отвърна един. — За друго има да мислим ние.

— Ама всичко това — изхълца едно изцапано лице, което калта прикрива като отвратителна ръка — ти и да го кажеш не можеш! Ще те прокълнат, на клада ще те изгорят! За военния блясък те са създали цяла религия, също такава зла, глупава и зловредна като другата!

Човекът се надигна, строполи се, но после пак се надигна. Под бронята от мръсотия говореше ранен и когато изрече това, разширените му очи се впериха в земята, в кръвта, която той бе дал за оздравяването на света.

И другите един по един се изправят. Бурята се засилва, спуска се над безбрежните обезобразени и измъчени поля. Денят е пълен с нощ. И сякаш на гребените на облачната планинска верига, около варварските силуети на кръстове и орли, на черкви, господарски дворци и храмове на войната непрекъснато изникват нови и нови враждебни фигури на войници, на отреди войници; те закриват звездите, които са по-малко от човечеството, и тези призраци сякаш пъплят навсякъде, дори из дупките в пръстта, те са тук, там, сред действителните хора, хвърлени, полузаровени в земята, като житни зърна.

Моите още живи другари най-сетне стават; с мъка се задържат прави върху неравната почва, пленници на калните си дрехи, затворени в странни ковчези от тиня, изправят се с чудовищната си простота над дълбоката като невежеството земя, движат се, крещят, насочили очи, ръце, юмруци към небето, от което падат светлина и буря. Те се борят с победните призраци, като братя на Сирано и Дон Кихот, каквито са все още.

Сенките им се движат върху огромното печално проблясващо поле и се отразяват върху бледата застояла вода на предишните окопи, сега бели и населени само с безкрайния пуст простор сред полярна пустиня с димни хоризонти.