Анри Барбюс - Огънят

— Лицето му! Това не е неговото лице!

На мястото на лицето му се виждаха коси.

Тогава забелязахме, че този труп, който изглеждаше седнал, беше прегънат и счупен наопаки.

Загледахме в страшно мълчание този отвесен гръб, който ни разкриваше изкълчения си труп, с провиснали, извити назад ръце, прострените крака, опрените върху топящата се земя пръсти.

Тогава спорът отново бе подет, събуден от този ужасен мъртвец. Яростно закрещяхме, сякаш той ни слушаше:

— Не! Да победим, това не е никакъв резултат. Не онези трябва да ги премахнем, ами войната.

— Та ти не разбра ли, че трябва да се сложи край на войната? Ако само се отложи за друго време, всичко, направено досега, все едно, че не е нищо. Гледай, за нищо не служи. Значи, две, три или повече години бедствия за нищо.

— Ех, братче, ако всичко, което понесохме, не е краят на тая голяма беда… Аз си държа на живота, имам си жена, семейство и къща, намислил съм си нещо за после, гледай си работата… Ама ако не стане така, предпочитам да умра.

— Умирам — рече тъкмо в този миг като ехо съседът на Паради; той вероятно бе погледнал раната на корема си. — Жал ми е за децата.

— Аз пък — пошепна друг — точно заради децата не съжалявам. Ще умра, затова знам какво говоря и си казвам: „Те поне ще имат мир!“

— Аз може и да не умра — обади се друг с тръпка на надежда, която не успя да сдържи, — ама ще страдам. И пак казвам „Нищо“, даже казвам „По-добре“. И повече мъки ще издържа, ако знам, че е за нещо!

— Та какво? И след войната ли трябва да продължим да се борим?

— Може да трябва…

— Какво, на тебе това не ти ли стига?

— Не, защото не ща вече войни.

— И то може да трябва да се борим не против чужденците, а?

— Може би…

Вятърът изведнъж се засили и ни затвори очите, задуши ни. Като поотмина и видяхме как продължи нататък в полето, как на места грабеше и разпръсваше калната обвивка, дълбаеше водата в окопите, които зееха дълги като гроб на цяла армия, продължихме:

— В края на краищата къде са величието и ужасът на войната?

— Във величието на народите.

— Ами народите нали сме ние!

Този, който бе казал това, ме гледаше, питаше ме.

— Да — казах аз, — да, братче, вярно е! Само с нас могат да се правят битки. Ние сме суровината за войната. Войната се състои само от плътта и душите на обикновените войници. Ние образуваме полетата мъртъвци и реките кръв, всички ние и всеки от нас е невидим и мълчалив поради безчисления ни брой. Опустошените градове, разрушените села, тази пустиня сме ние. Ние всички, само ние.

— Да, вярно. Народите са войната; без тях нищо такова нямаше да има, нищо освен малко крясъци отдалеч. Ама не те решават. Решават господарите им, които ги ръководят.

— Днес народите се борят, за да нямат вече господари, които да ги ръководят. Тази война е все едно продължение на Френската революция.

— Тогава, значи, ние работим и за прусаците, така ли?

— Пусто да остане! — изскърца със зъби стрелецът.

Но после само разтърси глава и нищо не добави.

— Ние за нас си да мислим! Няма какво да се месим в работите на другите — измърмори заинатеният злобар.

— Защо не? Трябва… защото, това, което ти наричаш „другите“, тъкмо те не са други, ами са едни и същи!

— Защо пък все ние да се блъскаме за цял свят!

— Така е — каза един войник и повтори думите, които бе изрекъл преди малко. — Нищо, толкова по-добре или толкова по-зле.

— Народите са нищо, а трябва да са всичко — рече в този миг човекът, който се бе обърнал към мене с въпрос, като, без да ще, повтаряше исторически думи, казани преди повече от век, придавайки им най-сетне техния велик, всемирен смисъл.

И човекът, оцелял от бурята, застанал на четири крака върху покритата с кал земя, вдигна лицето си на прокажен и погледна жадно пред себе си в безкрая.

Той гледаше, гледаше. Опитваше се да отвори небесните врати.

— Народите би трябвало да се разберат за сметка на кожата и на търбуха на тези, които ги експлоатират по един или друг начин. Всички маси би трябвало да се разберат.

— Всички хора би трябвало най-сетне да бъдат равни.

Тази дума сякаш ни се притичваше на помощ.

— Равни… Да… Да… Има велики, справедливи, истински идеи. Има неща, в които човек вярва, към които се обръща винаги и се привързва като към някаква светлина. И главното е равенството.

— А още и свободата и братството.

— Ама главно равенството!

Казвам им, че братството е мечта, мъгливо, неопределено чувство; че е противно на човешката природа да мразиш непознатия, но че не можеш и да го обичаш. Нищо не може да се строи върху братството, то е прекалено относително в общество, в което по необходимост всички членове си отнемат по нещо един другиму.