Анри Барбюс - Огънят

Правя усилие да наруша мълчанието; проговарям, питам Паради, който гледа в същата посока:

— Умрели ли са?

— След малко ще отидем да видим — тихо отвръща той. — Да постоим още тук. След малко ще наберем сили да отидем.

Двамата се споглеждаме и обръщаме очи към тези, които са се строполили до нас. Лицата ни са толкова уморени, че сякаш вече не са лица, а нещо мръсно, обезличено, натъртено, с кървави очи. Откакто сме заедно, виждали сме се в какво ли не състояние и все пак сега не можем да се познаем.

Паради отвръща очи, гледа настрани.

Изведнъж започва да трепери. Простира ръка с кора от кал:

— Там… Там… — казва само той.

На едно особено насечено и издълбано място, над водата, която прелива от един окоп, плуват някакви маси, нещо като заоблени подводни скали.

Домъкваме се дотам — удавници.

Главите и ръцете им са във водата. На повърхността на белезникавата течност се показват гърбовете им с кожените каиши, сините им шинели са издути, стъпалата изкривени, прикачени към подпухнали крака, като стъпала на уродливи човечета. На една потопена във водата глава косите са се разпилели като водорасли. Ето че се подава лице: главата се е заклещила на ръба на насипа, а тялото се губи в мътния гроб. Лицето е обърнато към небето. Очите са като две бели дупки, устата — черна дупка. Жълтата подпухнала кожа на тази маска изглежда мека и нагърчена като застинало тесто.

Това са часовоите, които са стояли там на пост. Не са могли да се освободят от калта. Всичките им усилия да излязат от трапа с лепкав наклон, който неумолимо се е запълвал с вода, само повече са ги смъквали към дъното. Умрели са, както са се опитвали да се задържат за плъзгащата се пръст.

Тук са нашите първи линии, а там германските първи линии, еднакво тихи и наводнени.

Отиваме до тези меки развалини. Минаваме през мястото, което до вчера беше зона на ужаса — страшната ивица земя, на чиято граница бе принуден да спре страхотният устрем на последната ни атака, където куршумите и снарядите не бяха престанали да браздят простора от година и половина, а през последните дни техните напречни порои бясно се бяха кръстосвали от единия до другия край на хоризонта.

Сега тук цари свръхестествен покой. Из цялата местност са пръснати хора, които спят или едва се движат, повдигат ръка, повдигат глава, съживяват се или бавно умират.

В дъното на големи тинести вдлъбнатини и фуниеобразни дупки, пълни с кал, вражият окоп представлява ивица от вади и кладенци. Тук-таме се вижда как земята се движи, начупва се и се свлича от ръбовете, които още са над водата. На едно място можеш да се надвесиш над окопа.

В този шеметен тинест кръг няма тела. Но нещо по-лошо — една ръка, една-единствена ръка, гола и бледа като камък, се подава от дупка в стената, която смътно се очертава през водата. Човекът е бил зарит в скривалището и е успял да извади само ръката си.

От съвсем близо се забелязва, че купчините, наредени над останките от стени на тази тясна пропаст, са хора. Дали са мъртви? Или спят? Неизвестно. Във всеки случай те почиват.

Дали са немци или французи? Неизвестно.

Един от тях е отворил очи, гледа ни и клати глава. Питаме го:

— Французин?

После:

— Deutsch? 5 5 Немец (нем.) — Б.пр.

Той не отвръща, затваря очи и пак се отпуска. Изобщо не разбрахме какъв е.

Не може да се определи самоличността на тези същества: нито по униформите, покрити със слой тиня, нито по шапките — те са или гологлави, или увити с разни вълнени дрехи под полутечната зловонна качулка, — нито по оръжието — те или нямат пушки, или пък държат в отпуснатите си ръце нещо, което се влачи, нещо безформено, лепкаво като странна риба.

Пред нас и зад нас всички тези омаломощени хора с мъртвешки лица, всички тези безмълвни и безволни хора, натрупани с пръст, като че ли носят гробовете на гърба си, приличат си, сякаш са голи. След тази ужасна нощ и от едната, и от другата страна излизат призраци, покрити със съвършено същата униформа от нищета и смет.

Това е краят на всичко. За миг настъпва огромен отдих, епично прекратяване на войната.

По едно време мислех, че най-страшният ад на войната са пламъците на снарядите, после дълго смятах, че е задухата в подземията, които вечно се стесняват над нас. Но не е тъй, адът е водата.

Задуха вятър. Леден вятър, чието ледено дихание ни пронизва. Над разложената наводнена равнина, осеяна с трупове, между глистообразните бездни, пълни с вода, между островчетата от неподвижни хора, прилепнали заедно като влечуги, над този хаос, който се изравнява и потъва, се очертават леки вълнисти движения. Бавно се местят отреди, части от кервани, съставени от същества, се превиват под тежестта на каските и на престилките от кал, влачат се, разпръсват се и пъплят дълбоко в сянката на тъмното небесно отражение. Зората е толкова мръсна, че денят сякаш вече завършва.