Анри Барбюс - Огънят

— Тоя път няма спасение.

Малко пред мястото, където бях залегнал, една фигура се надигна и изкрещя:

— Да си вървим!

Проснати тела се надигнаха наполовина изпод савана от кал, която се стичаше от крайниците им като дрипи; зловещите призраци завикаха:

— Да си вървим!

Стояхме на колене, на четири крака; блъскахме се към канавката.

— Придвижвай се! Давай! Придвижвай се!

Но дългата редица остана неподвижна. Неистовите стонове не й подействуваха. Онези откъм края не помръдваха и тяхната неподвижност задържаше останалите.

Ранени минаха, пълзейки върху другарите си като по отломки, и изпръскаха с кръв цялата рота.

Най-сетне разбрахме причината на безнадеждната неподвижност на отряда.

— Преграден огън!

Странна паника обзе войниците. Те надаваха нечленоразделни викове, блъскаха се на място, мъчеха се да се измъкнат, без да могат да помръднат, крещяха. Колкото и малко убежище да беше едва изкопаният трап, никой не се решаваше да излезе от вдлъбнатината, за да се скрие в напречния окоп, който трябва да беше някъде наблизо… Ранените можеха да пълзят над живите, но това беше ужасен риск, пък и всеки миг някой от тях отново падаше на дъното улучен.

Истински огнен дъжд се сипеше смесен с дъжда. Треперехме от главата до петите, сякаш непосредствено свързани със свръхестествения грохот. Най-отвратителната смърт се спускаше, подскачаше и се забиваше навсякъде около нас сред потоци светлина. Нейният блясък ни ослепяваше, разкъсваше вниманието ни на всички страни. Плътта се готвеше за чудовищна жертва!… Смазващото вълнение беше толкова силно, че едва сега си спомнихме подобни преживелици — пороя от снаряди, воя, изгарянето, вонята. Само при бомбардировка човек наистина си спомня за минали бомбардировки.

Нови ранени пълзяха непрекъснато, опитваха се да избягат въпреки всичко, плашеха ни, ние стенехме при техния допир и си повтаряхме.

— Оттук няма да се измъкнем, никой няма да се измъкне.

Внезапно настъпи празнота в човешката верига; по-голямата част бяха започнали да се изтеглят назад; задръстването намаляваше.

Отначало запълзяхме, после затичахме, превити в калта и водата, пълна със светкавици и пурпурни отблясъци, препъвахме се, падахме по неравното дъно, покрито с вода, подобни на тежки снаряди, които връхлитат и мятат пръски, блъскани от гръмотевици, избухващи на самата земя.

Стигнахме до началото на рова, който бяхме започнали да копаем.

— Няма окоп. Нищо няма.

И наистина в равнината, където бяхме, не съзирахме никакво укритие. Дори под бурното пърхане на ракетите се виждаше само поле, огромна побесняла пустиня. Окопът сигурно не беше далеч, понеже по него стигнахме дотук. Но накъде трябваше да вървим, за да го намерим?

Дъждът отново се засили. За миг застанахме недоумяващи, обзети от зловещо разочарование, струпани пред обстрелваната непозната местност, после се разбягахме — едни наляво, други надясно, трети право пред себе си, дребнички, видими само в отделни мигновения сред гърмящия дъжд, разделени от пламтящи завеси и черни лавини.

Бомбардировката над нас намаля и се съсредоточи над мястото, което бяхме напуснали. Но всеки миг можеше всичко да заличи, всичко да унищожи. Дъждът ставаше все по-пороен. Същински потоп в нощта. Мракът беше толкова плътен, че ракетите осветяваха отделни облачни слоеве, цели на черти от водата, под които идваха, отиваха, мятаха се насам-натам или тичаха в кръг объркани призраци.

Не мога да кажа колко време скитах с групата, към която бях прикрепен. Отивахме в мочурището. Напрегнали поглед, ние се опитвахме да открием пътя към спасителния насип, спасителния ров, окопа, който беше някъде там, като пристан в бездната.

Сред трясъка на битката и на стихиите най-сетне чухме успокоителен вик:

— Окоп!

Но насипът на този окоп се движеше. Смътна тълпа хора сякаш се измъкваха от него, напускаха го.

— Не стойте тук, момчета — викаха бягащите, — не идвайте насам, не се приближавайте! Ужасно е. Всичко се срива. Окопите отиват по дяволите, укритията се запушват. Кал нахлува отвсякъде. Утре сутрин вече няма да има окопи. Свършено е с всички окопи насам!

Тръгнахме си. Сега накъде? Забравихме да поискаме указание от войниците, от които течеше вода, а те веднага потънаха в мрака.

И нашата малка група започна да се разпръсва сред опустошеното поле. Вече не се знаехме кой с кого е. Всеки вървеше и ту един, ту друг потъваше в тъмнината, изчезваше, търсейки път за спасение.