Анри Барбюс - Огънят

— Всеки войник — ни казват — трябва да изкопае 1,50 метра дължина на 0,70 метра ширина и 0,80 метра на дълбочина. Така че на всяка група се падат по 4,50 метра. И ви съветвам да не се потривате: колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще си вървите.

Тая песен ни е известна. Няма пример в аналите на полка, когато група за наряд по терасирането да си е тръгнала преди часа, когато се налага да се оттегли, за да не бъде забелязана, открита и унищожена заедно с извършената от нея работа.

Шепнем:

— Добре де, ясно… Няма смисъл от толкова приказки. Пести си ги!

Но освен неколцина, които не можем да събудим — след малко те ще бъдат принудени да работят свръх сили, — всички юнашки се залавяме за работа.

Започваме да копаем първия пласт на новата линия: влакнести буци пръст с трева. Лекотата и бързината, с които тръгва работата, като всяко начално терасиране създават илюзията, че задачата ни ще бъде бързо изпълнена, че ще можем скоро да се върнем да спим в дупката, и това донякъде разпалва усърдието ни.

Но било поради шума на лопатите, било, че някои въпреки строгата забрана си приказват почти на глас, нашата група събужда една ракета, чиято пламтяща отвесна черта изскърцва от дясната ни страна.

— Залягай!

Всички се хвърляме на земята, а огромната бледа светлина на ракетата с полюляване шари над това своего рода гробище.

Когато тя угасва, чуваме как тук-таме, а после и навсякъде войниците излизат от неподвижността, която ги прикрива, и вече по-предпазливо се залавят за работа.

Скоро нова ракета извива дългото си златисто стебло и светлината й отново поваля неподвижно тъмната редица копачи. После още една и още една.

Куршуми раздират въздуха около нас. Чуваме вик:

— Ранен!

Той минава, подкрепян от другари; изглежда дори, че ранените са неколцина. Смътно се мярка група войници, които се влачат един, друг и си тръгват.

Мястото става опасно. Навеждаме се, клякаме. Неколцина ринат пръстта коленичили. Други работят проснати, измъчени, обръщат се на една, на друга страна, сякаш сънуват кошмар. Почвата, чийто пръв пласт лесно махаме, после става глинеста, лепкава, трудно се работи, лепи се по кирките и лопатите като маджун. След всяко копване, кирката трябва да се чисти.

Вече се извива като змия лека подутина от изхвърлена пръст и всекиму се струва, че с торбата и навития си шинел укрепява този зародиш на насип и при всеки нов залп се свива зад мъничката сянка…

Докато работим, се потим, щом спрем, студът ни пронизва. Принудени сме да надвием умората и пак да започнем да копаем.

Не, няма да успеем… Пръстта става все по-тежка. Магическа сила сякаш сковава ръцете ни. Ракетите ни преследват, гонят ни, не ни оставят дълго да работим; и след всяка, под чиято светлина се вкаменяваме, трябва да се борим с още по-трудна задача. Отчаяно, бавно, с цената на тежки страдания дупката слиза надолу.

Почвата става по-мека, от всяка лопата с пръст се стичат капки вода и падат с мек шум. Най-сетне някой вика:

— Ами това е вода!

Този вик се повтаря, преминава по цялата редица копачи.

— Има вода. Нищо не може да се направи!

— Групата, дето е Мелюсон, е изкопала по-дълбоко и се е натъкнала на вода. Попаднали сме на тресавище.

— Нищо не може да се направи!

Спираме объркани. В тъмнината чуваме шума на лопатите и кирките, захвърляни като празни пушки. Подофицерите опипом се мъчат да се доберат до офицерите за инструкции. Тук-таме войници, без да искат повече обяснения, заспиват сладостно под милувката на дъжда и под сиянието на ракетите.

Доколкото си спомням, приблизително в този миг започна, бомбардировката.

Първият снаряд страхотно разтърси въздуха, сякаш го раздра на две, други вече ни засичаха с вой, когато към единия край на редицата взривът вдигна пръстта във въздуха сред величието на нощта и дъжда и освети върху внезапно появилия се черен екран размахани ръце.

Благодарение на ракетите германците вероятно ни бяха открили, бяха ни видели и бяха съсредоточили стрелбата си по нас…

Войниците се спуснаха, затъркаляха се към малкия трап, който бяха изкопали. Промъкнахме се в него, залегнахме във водата и закрихме главите си с лопатите. Вдясно, вляво, отпред, зад нас снарядите избухваха толкова близо, че всеки от тях ни разтърсваше и ни блъскаше в нашето глинесто легло. Скоро сякаш един-единствен трус непрекъснато започна да разтърсва плътта на печалната канавка, препълнена с войници и покрита с лопати като с люспи, под пластове дим и водопади светлина. Парчета снаряди и отломки се кръстосваха във всички посоки и чертаеха мрежа от шумове над заслепената равнина. След по-малко от секунда всички вече мислехме това, което някои мълвяха, заровили лица в земята: