Анри Барбюс - Огънят

В този миг един прожектор спира над нас голямата си фантастична подвижна ръка, която сякаш шари из безкрая, и ние откриваме, че купът изкоренени и щръкнали греди от изпочупеното скеле е населено с мъртви войници. Съвсем близо до мене една глава е закрепена на коленичило тяло кой знае как и виси на гърба: на бузата — черно петно с краища от засъхнали капки. Друго тяло е обхванало с ръце кол и е полусвлечено. Трети се е свил на кравай, панталоните му са смъкнати от снаряда, оголеният корем и ребрата се белеят. Друг се е проснал край купчината и ръката му лежи на пътя, по който се движим. На това място се минава само нощем, защото задръстеният от затрупването окоп е недостъпен денем, и всички стъпват върху тази ръка. На светлината на прожектора успях да я разгледам — костелива, протрита, нещо като атрофиран плавник.

Дъждът плющи. И този шум на течаща вода господствува над всичко. Ужасна пустота. Чувствуваме я по цялата си кожа, сякаш ни оголва. Поемаме в открития ход, докато нощта и бурята остават сами с мъртъвците, захвърлени и заловени за това късче земя като за сал.

От вятъра капките пот върху лицата ни замръзват. Наближава полунощ. Шест часа вече вървим сред непроходима кал. Сега е часът, когато в парижките театри, украсени с полилеи и лампи, сякаш окичени със звезди и цветя, изпълнени с трескав разкош, с шумолене на скъпи дрехи, с празнична топлина, уханната сияеща тълпа говори, смее се или се усмихва, ръкопляска, разведрена, приятно развълнувана от хитроумно сменящите се конфликти, които комедията й е представила, или пък се любува на блясъка и богатството на военните апотеози, които изпълват сцената на мюзикхола.

— Стигаме ли? Дявол да го вземе, ще стигнем ли някога? — стене дългата редица хора, които политат в дупките и мъкнат пушки, лопати или кирки под безкрайния порой. Вървим, вървим. Пияни от умора, залитаме ту на една, ту на друга страна: натежали, мокри до кости, се блъскаме с рамо о мократа като нас земя.

— Стой!

— Стигнахме ли?

— Друг път сме стигнали!

В този миг ни повлича силен тласък назад; чуват се гласове:

— Загубили сме се.

Истината плъзва сред обърканата скитаща орда: при някое разклонение сме объркали пътя и сега само дявол знае как ще се оправим.

Нещо повече, от уста на уста се разнася слухът, че зад нас иде въоръжена рота, която отива на предните линии. Пътят, който сме поели, е затлачен от хора. Истинско задръстване.

Трябва на всяка цена да се опитаме да се върнем в окопа, откъдето сме се загубили; както разправят, той бил някъде наляво, през която и подземна галерия да минем. Останали без сили, войниците изливат нервността си с ръкомахане и остри протести. Влачат се нагоре-надолу, скупчват се под бялата светлина на ракетите и се отпускат на земята. Войниците чакат, проточили редица от юг към север под безмилостния дъжд.

Поручикът, който ни води и ни е заблудил, успява да си пробие път покрай хората, търси страничен изход. Ето отвора на един нисък тесен ход.

— Оттук трябва да поемем, грешка няма — бърза да каже офицерът. — Хайде, напред, приятели!

Всеки мърмори и поема товара си… Но от групата, която вече е влязла в малката подземна галерия, се дочуват псувни.

— Това са кенефи!

От хода излиза воня, върху чието естество не може да има спор. Влезлите там спират, инатят се, отказват се да вървят по-нататък. Струпваме се едни връз други, задръстваме входа на нужниците.

— По-добре да сечем през полето! — крещи някой.

Но от всички страни мълнии разкъсват небето над насипите и гледан от тази дупка, пълна с пъплещ мрак, декорът е толкова ужасяващ със сноповете оглушителни пламъци, които се издигат във висините, че никой не се отзовава на думите на лудия.

Щем не щем, ще трябва да минем оттук, щом не можем да се върнем назад.

— Напред по лайната! — вика първият от редицата.

Поемаме, задавени от погнуса. Вонята става непоносима. Вървим в мръсотиите, които различаваме сред землистата тиня по мекотата.

Засвистяват куршуми.

— Навеждай главата!

Понеже ходът не е дълбок, принудени сме да се навеждаме много ниско, за да не бъдем убити, да вървим превити на две над купчините изпражнения, по пръснати хартии, които се открояват като петна.

Най-сетне отново попадаме в хода, от който по погрешка сме се отклонили. Поемаме по него. Все вървим, вървим и не стигаме.

Вадата, която сега тече по дъното на окопа, измива отвратителното зловоние от краката ни, а ние се мъкнем мълчаливо, без мисъл, затъпели, зашеметени от умора.