Анри Барбюс - Огънят

— Дявол да го вземе, ама дълъг излезе тоя път! — започват да мърморят някои.

Раздвижване, тласък назад.

— Стой!

Трябва да спрем, за да минат други. Ругаейки, се дръпваме към наклонените стени на окопа. Минава рота картечари със странни товари.

Край няма. Тези дълги спирания ни съсипват. Мускулите започват да болят. Продължителното тъпчене на място просто ни смазва.

Едва потегляме и трябва да се отдръпнем в един ход, за да пуснем смяната на телефонистите. Изтегляме се като недоволен добитък.

Поемаме по-тежко.

— Внимавай, жици!

Телефонна жица лъкатуши над окопа, на места го пресича между два кола. Когато не е достатъчно обтегната, слиза във вдлъбнатината, закача се за пушките на войниците, които минават, хората се мъчат да се освободят и пак ругаят телефонистите, задето никога не си окачват свястно вървите.

По-нататък отпуснатите и сплетени ценни жици все по-често пресичат хода и ние мятаме пушките през рамо с приклада нагоре, обръщаме лопатите надолу и вървим, превили рамене.

Изведнъж пак забавяне. Мъкнем се крачка по крачка, едва не си стъпваме по краката. Челото на колоната трябва да е навлязло в трудно проходимо място.

Стигаме до него. Наклон на почвата води до зееща дупка: Покрития ход. Другите вече са изчезнали в този своего рода заден вход.

— Сега какво? В това черво ли ще се провираме?

Всеки се колебае, преди да се спусне в тясната подземна тъмница. Колебанията и разтакаванията се отразяват и върху задната част на колоната, там се блъскат, струпват се, понякога внезапно спират.

Още от първите стъпки в Покрития ход върху нас се спуска тежък мрак и ни разделя един от друг. Всичко е пропито с миризма на мухъл и тиня. На тавана на землистия коридор, който ни поглъща, различаваме по-светли черти и дупки — там, където дъските са се напукали или разместили; през тях на места обилно се стичат струйки вода; опипом се мъчим да се пазим, спъваме се в купчини дървета; отстрани се блъскаме в смътно очертаните отвесни подпорни греди.

Въздухът в този безкраен пасаж глухо кънти — тук е настанен прожекторът, пред който след малко ще минем.

След като вървим четвърт час, опипом, плискани от дъжд, някой, на когото мракът и водата са дотегнали и който се е уморил да се блъска в непознатия ход, мърмори:

— Нищо, ще запаля!

И веднага след това електрическо фенерче светва ослепително. Но подофицерът изкрещява:

— Стой! Кой е тоя тъпак, дето пали! Да не си полудял? Не ти ли е ясно, красто, че се вижда през дъските?

И фенерчето, събудило със светлия си лъч мрачни мокри стени, се прибира в тъмнината.

— Как тъй ще се вижда? — ръмжи подигравателно човекът. — Да не сме на първа линия!

— Аха, не се виждало!…

И подофицерът, който върви в редицата, без да спира, се обръща, доколкото можем да съдим по гласа му, и започва да обяснява на пресекулки:

— Дивак, такъв, ама акробат…

И изведнъж пак закрещява:

— Пак някой пали цигара! Брей, че бардак!…

Този път иска да спре, но колкото и да се мъчи и да пъшка, принуден е да следва бързото движение, то го отнася и го кара да преглътне виковете, които го задушават; в това време цигарата, причина за гнева му, безмълвно изчезва.

Прекъслечното тракане на машината става по-ясно, около нас топлината се сгъстява. Колкото повече напредваме, толкова повече се тресе спареният въздух в хода. Скоро тракането на мотора ни блъска в ушите, цели ни разтърсва. Горещината се засилва, лъха ни в лицата като дъх на животно. По подземния трап се спускаме към някаква адска оживена кухня, тъмночервено зарево започва да хвърля кървави отблясъци по стените, върху които смътно се очертават нашите тромави превити сенки.

Сред дяволски оглушително кресчендо от топъл вятър и светлина се свличаме към пещта. Оглушени сме. Сега сякаш самият мотор се носи и шеметно се приближава до галерията, за да ни пресрещне със своя фар и своята смазваща тежест.

Полузаслепени, пламнали, минаваме пред червеното огнище и черния мотор, чието колело бръмчи като ураган. Едва имаме време да видим хората, които се въртят около него. Затваряме очи, задъхваме се при допира с това шумно палещо дихание.

После трясъкът и горещината ни удрят откъм гърба, намаляват… Моят съсед измърморва под носа си:

— Пък тоя глупак разправя, че моето фенерче се виждало!

Ето ни на открито! Небето е тъмносиньо, малко по-светло от земята. Дъждът все по-силно плющи. Вървим с мъка по глинестата кал. Цялата обувка потъва и колкото пъти си измъкваш крака, усещаш колко болезнено е натежал от умора. В тъмното нищо не се вижда. Все пак, като излизаме от трапа, забелязваме безредно струпани греди, които сякаш се боричкат в разширения окоп: разрушено укритие.