Анри Барбюс - Огънят

Измъкваме се незабелязано.

След като излизаме от „Кафе де фльор“, почти не приказваме. Струва ни се, че вече не умеем да говорим. Недоволство свива и загрозява лицата на другарите ми. Те сякаш имат чувство, че при някакво важно събитие не са изпълнили дълга си.

— Какво ли не разправят тия рогачи на свой език! — измърморва Тирет с враждебност, която нараства, откакто сме останали сами, и най-сетне се отприщва.

— Днес трябваше да се натряскаме!… — грубо отвръща Паради.

Вървим, без да продумаме. После, след известно време, Тирет продължава:

— Мекотели, мръсни мекотели! Искат да ни вземат акъла, ама тия на мене не ми минават! Само да ги срещна втори път — добавя той още по-яростно, — знам аз как ще ги наредя!

— Няма да ги видим втори път — обажда се Блер.

— След седмица може да изпукаме — добавя Волпат.

Близо до площада се сблъскваме с тълпа, която изтича от кметството и от някаква друга сграда с фронтон и колони като храм: чиновниците излизат от учрежденията — всякакви по вид и възраст цивилни, млади и стари военни, които отдалеч изглеждат облечени почти като нас. Но отблизо ясно личи, че това са хора, които се крият, бягат от войната благодарение на маскировката си на войници и на нашивките си.

Жени и деца ги чакат, като афиши на рекламно щастие. Търговците затварят магазините си с обич, усмихват се на изминалия ден и на утрешния ден, тръпнещи от възторг при постоянната мисъл за растящите печалби, за все по-бързото щракане на касите им. При това не са се отделяли от домовете си, достатъчно е само да се наведат, за да целунат децата си. При светлината на първите улични звезди светват и всички тези богати хора, които непрекъснато богатеят, всички тези спокойни хора, които всеки ден се успокояват и които чувствуваш, че въпреки всичко таят неизповедими молитви. Те бавно се прибират във вечерта, настаняват се в благоустроените си домове, в кафенетата, където любезно ги обслужват. Двойки — млади жени и млади мъже, цивилни или военни, носещи избродиран на яката знак, който ги закриля — се образуват и бързат сред потъмнелия свят към сиянието на стаите си, към изпълнената с почивка и милувки нощ.

Минавайки съвсем близо до един полуотворен прозорец на приземен етаж, виждаме как ветрецът издува дантеленото перде като лека нежна риза…

Напредващата тълпа ни изблъсква като бедни чужденци, каквито в действителност сме ние тук.

Скитаме по павираните улици в здрача, който светлини започват да позлатяват — в градовете нощта е окичена със скъпоценности. Гледаме този свят и най-сетне откриваме една голяма истина, пред която сме беззащитни — хората се делят на две и това делене е много по-дълбоко и по-непреодолимо, отколкото деленето на раси: ясното, рязко, наистина непреодолимо различие, което съществува сред множеството на една страна — различието между тези, които използуват, и тези, които се трепят…, тези, които са длъжни всичко да пожертвуват, докрай да отдадат живота си, силата си, мъченичеството си и които останалите тъпчат, за да напредват, да преуспяват.

Няколко траурни облекла, които хвърлят тъмни петна в тълпата, се приобщават към нас, но всичко останало е като празник — никакъв траур.

— Честна дума, то като че ли не сме една страна, ами две — изведнъж определя удивително точно Волпат. — Като че сме разделени на две страни: там напред само нещастници, тук пък в тила само щастливи.

— Какво да правиш, и те служат за нещо… Без тях не може… Това е основата… После…

— Да, зная, ама не е то така, не е така, много са, па и много им е добре, па и все същите са, па и защо да е тъй…

— Какво да правиш! — казва Тирет.

— Нищо! — добавя Блер още по-просто.

— След една седмица може да сме пукнали! — задоволява се да повтори Волпат, докато си тръгваме с наведени глави.

Над окопа се спуща мрак. През целия ден се приближаваше невидим като съдбата и сега вече покрива насипите на дългите трапове, подобно на безкрайна рана.

От тази сутрин сме в окопа — разговаряме, ядем, спим, пишем. С настъпването на вечерта в безграничната яма започва раздвижване, което премахва отпуснатото безредие и събира уединените хора. Това е часът, когато ставаме, за да се заловим за работа.

Волпат и Тирет се приближават.

— Още един ден мина, още един ден като другите — казва Волпат и поглежда тъмнеещото небе.

— То не се знае, нашият ден не е свършил — отвръща Тирет.

Той има дълъг опит в нещастията и е научил, че там, където се намираме, не можем да предвидим какво, ще се случи дори в една обикновена, вече настъпила вечер…