Анри Барбюс - Огънят

После започва да хърка. Хърка като дете, върти глава наляво, надясно, сякаш се опитва да каже тихо: „Не.“

Гледам огромното неподвижно тяло и си мисля за този човек: беше добър, имаше чисто и чувствително сърце. И се упреквам, че понякога съм го мъчил заради наивното му тесногръдие и за попската му недискретност, с която подхождаше към всичко! И колко съм щастлив сред тази мъка — да, щастлив дотам, че потръпвам от радост, — защото един ден, когато той четеше, застанал до мене, някакво писмо, което пишех, успях да се сдържа и не му отправих раздразнени думи, не го нараних несправедливо. Припомням си и оня случай, когато той толкова ме раздразни с обясненията си за светата Дева и Франция. Струваше ми се невъзможно искрено да изказва подобни мисли. А защо да не е бил искрен? Та нали днес той бе наистина убит? Припомням си също някои предани, търпеливи, услужливи постъпки на дебелия човек, който и във войната ще да се е чувствувал не на мястото си, както и в живота. Всичко останало е само подробности. Дори идеите му са само подробност в сравнение със сърцето му, което е тук, на земята, покосено в това кътче на мъките. И колко ми е тежко, че ето на, именно този човек, от когото всичко ме разделяше, умира!

… Тогава влезе гръмотевицата: земята и стените страхотно се разтърсиха и яростно ни блъснаха едни върху други. Сякаш земята над нас се бе сринала отгоре ни. Част от дървената арматура се срути и дупката, отворена преди това в подземието, се разшири. Нов трус: и още една част от стената се превърна в прах и изчезна с вой. Трупът на едрия подофицер санитар се изтърколи като дънер и се блъсна в стената. Скелето, което поддържаше стените на галерията като дебели черни ребра, заскърца оглушително и всички пленници на това подземие едновременно се развикаха ужасено.

Едно след друго избухват взривовете и ни мятат на всички страни. Бомбите разпокъсват и разяждат укритието с ранени, пробиват го и го смаляват. Докато виещият дъжд от снаряди блъска и смазва с гръмотевични удари отворения край на пункта, дневната светлина нахлува през дупките. Все по-ясно се виждат, по-свръхестествени изглеждат възпалените или смъртнобели лица, очите, които гаснат в агония или блестят от огън, увитите в бяло, закърпени тела, огромните превръзки. Всичко, което тъмнината прикриваше, сега излиза на бял свят. Обезумели, мигащи, сгърчени пред нахлуващите снаряди и дим, придружени с ураганна светлина, ранените стават, пръскат се, мъчат се да бягат. Целият изплашен рояк се носи на плътни групи през ниската галерия, като в клатушкащ се трюм на голям кораб, който се разпада.

Изправен, колкото може, авиаторът, облегнал тил до свода, размахва ръце, призовава бог на помощ и го пита как се нарича, какво е истинското му име. Онзи, който подобно на Христос показваше сърцето си през зиналите като широка рана дрехи, се хвърля върху другите. Шинелът на войника, който еднообразно повтаряше „Защо ще се тровиш?“, е цял зелен, яркозелен, вероятно от пикриновата киселина, освободена при взрива, който е разтърсил мозъка му. Останалите — немощни, сакати — се движат, влачат се, пълзят, провират се из ъглите като къртици, като жалки беззащитни животни, преследвани от страшната хайка снаряди.

Бомбардировката постепенно намалява, спира сред облак дим, все още разтърсван от трусове, сред трептящ, палещ гризу. Излизам през пукнатината: цял съм като обгърнат, обвързан от отчаяните викове, когато стигам под открито небе върху размекнатата земя, затрупана с греди, сред които краката се препъват. Ловя се за останките. Ето най-сетне хода. Когато се спускам в ходовете, още отдалеч ги виждам все така мрачни, пълни от край до край с тълпи, които преливат от окопите и безконечно се стичат към превързочните пунктове. Още дни и нощи ще гледаме как натам текат и се изливат потоци хора, измъкнали се от бойните полета, от равнината, която има вътрешности и кърви и гние до безкрай.

След като минаваме по булевард Република и по авеню Гамбета, излизаме на площад Комерс. Пироните на лъснатите ни обувки чаткат по градския паваж. Времето е хубаво. Слънчевото небе блести, искри като през стъклата на оранжерия и запалва светлинни по витрините на площада. Полите на старателно изчетканите ни шинели са отпуснати и понеже обикновено ъглите им са подгънати, виждат се два четириъгълника по-тъмносиньо сукно.

Нашата свободно разхождаща се група спира за миг и се колебае пред входа на кафенето пред префектурата, наричано още Гран-кафе.