Анри Барбюс - Огънят

— Тук имаме право да влизаме! — казва Волпат.

— Пълно е с офицери — отвръща Блер, като надзърта над дантеленото перденце, което прикрива вътрешността на заведението, и поглежда между златните букви.

— Пък и още не сме се нагледали — казва Паради.

Пак поемаме ние, простите войници, и оглеждаме скъпите магазини, които заобикалят площада: магазини за дрехи последна мода, за книжарски потреби, аптеки и бижутериен магазин, който напомня генерал, обсипан с ордени. Цъфтим в усмивки като украса. До вечерта сме свободни от наряд, свободни сме, господари сме на времето си. Краката ни правят отпуснати, спокойни крачки; ръцете ни са празни, размахват се свободно и те се разхождат нагоре-надолу.

— Дума да няма, тая почивка я използуваме както трябва — забелязва Паради.

Градът, който се открива под стъпките ни, е много внушителен. Влизаме в допир с живота, с многоликия живот, живота в дълбокия тил, нормалния живот. Толкова често сме си мислили, че никога няма да успеем да се доберем дотук!

Виждаме господа, дами, двойки с деца, английски офицери, авиатори, които отдалеч си личат по стройното изящество и ордените, и войници, които излагат на показ изчистените си дрехи и измити лица, с единственото украшение — знака за самоличност от гравиран метал, светнал на слънцето върху шинела, и внимателно пристъпват сред красивия декор, очистен от всичко кошмарно.

Възклицаваме като хора, дошли от много далеч.

— Ама народ, а? — възхищава се Тирет.

— Ех, богат град! — казва Блер.

Минава някаква работничка и се заглежда в нас.

Волпат ме ръга с лакът, поглъща я с очи, проточил врат, после ми показва малко по-далеч две жени, които се приближават, и със светнали очи установява, че градът е богат и откъм женски елемент.

— Пълно с фусти, а, братче!

Преди малко Паради бе успял да надвие стеснението си и да се приближи до купчина блестящо наредени пасти, да посегне към тях и да изяде една; на всяка крачка трябва да се спираме посред тротоара, за да дочакваме Блер, захласнат по витрините, на които са изложени елегантни куртки и кепета, нежносини ленени връзки, червени лъскави високи обувки като от махагон. Блер е стигнал до връхната точка на своето преобразяване. Той, който държеше рекорда по разпасаност и мръсотия, сега е действително най-спретнат от всички ни, особено след като бе отстранено усложнението със счупената му по време на атака челюст и тя бе поправена. Възприел е някаква свободна стойка.

— Изглежда млад, просто като младеж — казва Мартро.

Изведнъж се озоваваме пред някакво беззъбо създание, което се смее така, че чак гърлото му се вижда… Около шапката му стърчат няколко черни косъма. Лицето му с груби, некрасиви черти, обсипано с белези от едра шарка, прилича на онези недобре нарисувани лица върху дебело платно пред панаирджийска барака.

— Бива си я — казва Волпат.

Мартро, на когото жената се усмихва, онемява от смущение.

Така се шляят войниците, попаднали неочаквано сред очарованието на града. Те все повече се радват на красивия, ясен и невероятно чист декор. Връщат се към спокойния мирен живот, към понятието за удобство и дори за щастие, за които всъщност са създадени къщите.

— В края на краищата, братче, и с това ще свикнем!

Междувременно народът се трупа пред една витрина, в която търговец на конфекция е създал с помощта на манекени от дърво и восък някаква смешна група.

Върху пода, посипан с камъчета като аквариум, един коленичил германец с нови-новинички дрехи, чиито гънки още личат, и дори с картонен железен кръст на гърдите протяга дървените си розови ръце към френски офицер, чиято къдрава перука служи за възглавница на детско кепе, със закръглени червени бузи и очи, като на нечупливо бебе-кукла, гледащи някъде встрани. До двете фигури е захвърлена пушка, взета от магазин за детски играчки. Един надпис обяснява художественото произведение — „Камарад!“.

— Пусто да остане!…

Пред това детско съчинение само ние напомняме огромната война, която бушува някъде под небесата. А ние свиваме рамене и започваме кисело да се усмихваме, пряко засегнати в нашите непосредствени преживелици. Тирет се съсредоточава и се готви да подхвърли някакъв, обиден сарказъм. Но протестът не успява да узрее в съзнанието му поради това, че се чувствуваме съвсем като на чуждо място и сме изненадани от неочакваната промяна на обстановката.

В това време една много елегантна жена, цяла в шумяща лъскава лилава и черна коприна, цяла уханна, зърва нашата група, протяга малката си ръка с ръкавица и докосва ръкава на Волпат, после рамото на Блер. Двамата мигом замръзват на място като омагьосани от прекия досег с тази фея.